Върховното кралство [Рицарят]

— Мислех, че членовете на стражата се избират сред жителите на квартала. И от тях.

— Стражата на Червените павета е такава само по име. Йоргаст я направи своя лична стража и наема само изверги, които понякога отива да измъква от затвора, а тази вечер вие можахте да видите тяхната жестокост. И начело назначи най-лошия от всички — Андара. Благодарение на него страхът царува тук.

— Кой е той?

— Никой не знае. Несъмнено бивш наемник. Но ако ми позволите един съвет, рицарю, не си търсете неприятности с това чудовище.

Лорн остана невъзмутим.

— А вие? Вие нямате ли проблеми с Йоргаст и неговите хора?

— Те не ме обичат, защото правя всичко възможно да помагам на бедните и да им вдъхвам надежда. Мисля, че Андара ме смята за противник на своята власт. Съперник.

Лорн се запита дали Андара грешеше по този въпрос.

Действително Църквата на Дракона-крал разпростираше влиянието си, като всеки ден привличаше нови привърженици. Сред властимащите, разбира се. Но най-вече сред скромните хора, на които помагаше. В тези неспокойни времена тя всъщност въплъщаваше справедливостта, реда и надеждата. И хранеше и се грижеше за изоставеното население. Но благотворителните дела на черните отци не бяха лишени от по-висш интерес: те бяха част от стратегия за покоряване.

— Никога няма да посмеят да се захванат с мен — добави отец Елдрим. — Единственият ме пази.

И отново се прекръсти.

— За в бъдеще можете да разчитате на моята помощ — каза Лорн. — Не се колебайте да ме повикате, ако е необходимо. А сега приемете да платя за грижите, които полагате за стария Кадфелд.

Подаде му една малка кесийка. Свещеникът я взе, отвори я и каза:

— Това е много повече от необходимото.

— Използвайте излишъка за най-онеправданите от вашите енориаши, отче.

— Благодаря ви от тяхно име.

Отец Елдрим прибираше кесийката в джоба си, когато чуха да се тропа на вратата на лечебницата. Спогледаха се заинтригувано, станаха и скоро видяха Дарил, който беше нахълтал в двора, следван от две-три монахини, които беше разблъскал, за да влезе.

Зачервен, задъхан, юношата успя да каже само това:

— Бързо! Месир… трябва… трябва да дойдете незабавно!

Голям огън пращеше в тъмнината насред площада — пред очите на всички.

Измъкнати от леглата от стражите, обитателите на квартала бяха събрани в нощната прохлада. Облечени набързо, някои боси, те стояха на разстояние от ослепителния огън, без да говорят, уплашени и донякъде невярващи, принудени да присъстват на злокобната гледка. От някои прозорци се подаваха рошави глави, а по улиците идваха още любопитни, събудени от съседите си.

Онова, което изгаряха, беше животът на един почтен човек.

Пламъците бяха високи. Оживени от няколко бутилки алкохол, те разкъсваха проядени от червеи дъски, една табуретка, щайга, която беше служила за маса, одър и одеяло, прояден от молци килим, разкъсани книги, чиито листа политаха, погълнати от огъня и повдигани от топлия въздух — всичко, натрупано с времето. А стражите продължаваха да подхранват огъня с останките от нищожните съкровища — сламена птица, която беше служила за верен и търпелив довереник, малка олющена кутийка, украсена с мотиви от седеф, колекция от малки празни флакончета — всичко, което беше в бараката на Кадфелд, преди да я разрушат. Тя беше оказала само някаква отчаяна съпротива. Два-три добре насочени ритника бяха достатъчни, за да съборят дъските сред облак прах.