Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
Един час по-късно се върна.
Отломките и отпадъците, които Лорн беше разчистил, бяха натрупани на купчина в двора. Трябваше да бъдат извозени и да започне работата по възстановяването на кулата, нещо, което Лорн не можеше да направи, дори с помощта на Дарил, който впрочем се оказа по-опасен от газова лампа в погреб. Сега вече Лорн имаше нужда от компетентни работници и майстор, който да е в състояние да организира работите и да ръководи строежа.
Черната кула заплашваше да се срути и пропадналият ѝ покрив беше съборил подовете на горните етажи. Най-просто без съмнение щеше да бъде да я съборят и да я издигнат отново. Но свободен да похарчи за това всички пари, които му беше поверил граф Д’Аргор, Лорн държеше да живее в последната Черна кула на Ориал по същата причина, поради която беше направил всичко възможно сам — заради символиката.
Впрочем оставаше му още една последна задача, която да изпълни сам и която твърде дълго беше отлагал.
— Дарил, върви да ми намериш големия чук.
Подвижният мост продължаваше все така да е блокиран; но със строежа, който се задаваше — мулета, каруци, ръчни колички трябваше да могат да влизат и да излизат. Лорн беше намерил развалените части в механизма, тези, които след векове изоставеност не можеха да се движат и задържаха веригите. Беше се опитал да ги почисти, да ги махне, да ги насили постепенно, за да тръгнат. Напразно. Бяха потънали в ръжда и наслоен прах и представляваха едно неподвижно цяло.
Това беше продължило достатъчно дълго.
Този ден Лорн прекоси двора, облян в слънчева светлина, с един огромен чук в ръце. И след като си плю на дланите, започна да удря, да удря — силни равномерни удари…
… докато не се изтощи напълно и със сковани ръце и болки в раменете отиде до кладенеца да пие вода.
Цял час се беше измъчвал за нищо. Механизмът сякаш се беше превърнал непоправимо в някаква скала, твърда като гранит, и Лорн сериозно започна да обмисля възможността да освободи моста, като пререже веригите, нещо, което отказваше да направи още от началото.
Тъкмо си беше потопил главата в една кофа вода, която Дарил беше извадил от кладенеца, от лицето му още се стичаше студена вода, но присви клепачи, защото видя, че в двора влиза някой. Сложи си очилата и позна ветерана, който една вечер разговаряше с Кадфелд и другите в хана.
— Намери си някаква работа, Дарил.
Юношата кимна и изчезна без да каже дума.
Лиам изглеждаше като човек, който не знае много добре нито какво да направи, нито къде да иде. Накрая се приближи до Лорн, който — невъзмутимо — не го изпускаше от поглед.
— Добър ден.
Лорн отговори с кимване на глава.
— Жаден ли сте?
Ветеранът кимна и пи вода от кофата.
— Студена е — каза той, като си избърса устата с ръкава. — Благодаря.
Лорн го наблюдаваше.
Беше по-висок от него, имаше огромни ръце, рошава брада и добродушен поглед. Белег във формата на кръст минаваше през дясната му скула. Дрехите му бяха скромни, закърпени, вехти, но чисти. На краката си носеше стари въжени сандали, а на гърба — грижливо увит меч.
— Видях обявите — каза Лиам. — Вярно ли е това, което казват?
— Вярно е.
Бившият войник помисли малко, преди да проумее новината.
Защото беше бивш войник — в това Лорн не се съмняваше, макар да не знаеше името му.
— Бил сте войник — каза той.
— Да — отговори Лиам и мрачно изреди битките, в които беше участвал.
Броят им беше впечатляващ. Някои от по-скорошните бяха непознати за Лорн. Но други му бяха съвсем близки, защото беше участвал в тях.
— Участвахте ли в битката при Урдел? — попита той.
— Да.
— Кой полк?
— Лангър-Синева.
— Лангър-Сребро — обяви Лорн.
Между двамата войници веднага се установи взаимно уважение. Размениха погледи, преценявайки се взаимно, после Лорн продължи:
— Ще има най-вече удари, които ще трябва да се поемат, а понякога ще трябва и да си изцапаме ръцете. Но ще имаме възможността да променим нещата. За Върховния крал. И за Върховното кралство.
— Това ме устройва.
— Не искате ли да знаете каква е заплатата?
— Не.
— Как се казвате?
— Лиам.
Лорн протегна ръка към ветерана.
— Добре дошъл в Ониксовата гвардия, Лиам.
Все още стискаха ръцете си, когато чуха шум от метална маса, която се блъска в скала.
Последва дълго, много дълго скърцане.
После пукане и сред яростното дрънчене на големи вериги, които се размотават, подвижният мост падна и се стовари върху паветата на улицата, повдигайки облак прах.