Върховното кралство [Рицарят]

Глава 9

Рейк Вард мина по подвижния мост на Черната кула една сутрин, седнал в една стара, скърцаща каруца, която караше най-ценната вещ на кралския ковач — неговата наковалня.

— Нашата ковачница е в развалини, но в нея има наковалня, знаеш ли? — пошегува се Лорн, приближавайки се, докато Вард слизаше от седалката.

— Не е като тази.

— Искаш да кажеш, че нашата не е твърда като старата ти глава?

— И още как.

Щастливи, те се прегърнаха — мъжка, гореща прегръдка, от тези, които спират дъха, карат ребрата да пукат и смачкват плещите. Всъщност Вард не знаеше други.

— Наистина съм щастлив да те видя — каза Лорн.

— Аз също.

— Добре ли пътува?

— Дълъг е пътят от Цитаделата…

— Ама ти сам ли дойде? А Нае? Тя не е ли с теб?

Старият ковач се намръщи.

— Не. Ще ти обясня.

Лорн разбра, че имаше някакви неприятности, но не настоя. Впрочем Вард вече говореше за друго, докато разглеждаше наоколо си с ръце на хълбоците.

— Значи ти просто ей-така се настани в тази развалина — установи той.

Лорн беше споделил с него намерението си преди да напусне Цитаделата, същата вечер, когато му беше предложил да се включи в Ониксовата гвардия и да му помогне да изпълни мисията, която кралят му беше възложил. Вард беше поискал една нощ за размисъл, преди да приеме — при условие, че Върховният крал го освободи.

Това го правеше първия, когото Лорн беше наел.

Първият ониксов гвардеец.

В обляния в слънце двор Лорн видя Лиам, който излезе на стълбите на кулата и присви очи, заслепен от слънцето. Той работеше вътре, когато чу каруцата да пристига и дойде да види какво става — с навити ръкави на ризата, посивял от прах, челото му лъщеше, а мишниците му бяха потъмнели от пот.