Половин свят
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Половин свят». Краткое содержание книги:
— Да.
— А аз му се подигравах за това, правих го на глупак през целия път по „Божествена“ и „Непристъпна“, през целия път обратно до дома.
— Да.
— Проклет да е, защо просто не каза… — В този момент Трън забеляза нещо да блещука в пазвата на Рин. Протегна бавно ръка, закачи го с един треперещ показалец и го издърпа навън.
Мъниста. Стъклени, сини и зелени мъниста.
Същите, които Бранд купи на пазара в Първия сред градовете. Същите, които първо помисли, че са за нея, а после, че са за друга, за любима в Торлби. Очевидно купени за сестрата, за чието съществуване дори не си беше направила труда да попита.
От гърлото ѝ се откъсна ново задавено хлипане, по-силно отпреди.
Рин я гледаше озадачена, все едно я мислеше за луда:
— Какво?
— Такова тъпо говно съм.
— Ъъ?
— Къде е той?
— Бранд ли? В къщата ми. Нашата къща…
— Съжалявам, тръгвам — Трън вече отстъпваше заднешком. — После ще поговорим пак за меча! — Обърна се и хукна към градските порти.
Изглеждаше по-добре от всякога. Или може би сега просто гледаше на него с други очи.
— Трън? — Той определено изглеждаше изненадан да я види и тя не можеше да го вини за това. После изненадата премина в тревога. — Какво има?
Тя осъзна, че сигурно изглеждаше ужасно, дори по нейните критерии, и ѝ се прииска да не беше тичала през целия път до къщата, или поне да си бе поела дъх и изтрила потта от челото си преди да почука на вратата. Но беше протакала прекалено дълго. Потна или не, време бе да се изправи лице в лице с проблема.
— Говорих със сестра ти — каза тя.
Тревогата на лицето му се задълбочи:
— За какво?
— Като начало, за това, че имаш сестра.
— Не е тайна.
— Това може и да не е.
Сега изглеждаше направо смазан от притеснение:
— Какво ти е казала?
— Как си ми спасил живота. Когато убих Едуал.
Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.
— Казах ѝ да си мълчи за това!
— Е, не се получи.
— Май по-добре влез. Ако искаш. — Той отстъпи от вратата и тя го последва в тъмния коридор. Сърцето ѝ направо щеше да изскочи. — Няма нужда да ми благодариш.
— Не — отвърна тя. — Има.
— Не мислех за благородни дела или каквото и да е там, просто… добро. Не бях сигурен, отне ми доста време да се наканя, накрая оплесках всичко…
Тя пристъпи към него:
— Отиде ли да говориш с отец Ярви?
— Да.
— Той спаси ли живота ми?
— Да.
— Ти изгуби ли воинското си място заради това?
Той застина с отворена уста, сякаш търсеше начин да отрече и като не го намери, се отказа:
— Щях да ти кажа, но…
— Не съм от хората, с които се говори лесно.
— А пък мен не ме бива в говоренето. — Той приглади назад косата си и разтри глава, сякаш го мъчеше главоболие. — Не исках да мислиш, че си ми задължена. Нямаше да е честно.
Тя примига озадачено:
— Значи… не само си рискувал заради мен да изгубиш всичко, за което си мечтал, ами и не си ми казал, за да не се обвинявам за това.
— И така може да се каже… предполагам.
И той наведе глава и я изгледа изпод вежди. С онзи поглед, все едно няма друго на този свят, което да радва повече очите му. И напук на всичките ѝ старания да изкорени надеждите, те в миг избуяха и желанието се надигна в гърдите ѝ, по-силно от всякога.
Трън пристъпи още малко напред:
— Съжалявам.
— Няма нужда.
— Но аз съжалявам. За това как се държах с теб на връщане. Всъщност и на отиване. Съжалявам, Бранд. За нищо не съм съжалявала така. Май по принцип за нищо не съм съжалявала. Трябва да поработя върху това. Аз просто… останах с грешни впечатления… за нещо.
Той стоеше пред нея. Мълчеше. Гледаше. Чакаше. Да му се не знае, никаква помощ от негова страна.
Просто го кажи. Колко трудно може да е? Убивала си хора. Хайде, просто го кажи.
— Спрях да ти говоря… защото… — Всяка дума тежеше, все едно вадеше наковалня от кладенец. — Аз… те… — Имаше чувството, че върви по замръзнало езеро, не знаеше дали следващата стъпка няма да е последна, преди да потъне и изчезне завинаги в ледената вода. — Още от начало… те… — Не можеше да изрече „харесвам“, та ако ще животът ѝ да зависеше от това. Стисна с всички сили очи. — Опитвам се да кажа… хей-хей!
Отвори рязко очи. Беше докоснал лицето ѝ, пръстите му се плъзгаха нежно по белега на бузата.
— Докосваш ме. — Беше най-глупавото нещо, което някога беше казвала, при това при много силна конкуренция. И за двама им беше ясно, че ръката му я докосваше. И повече от очевидно, не беше просто по случайност.
Той дръпна рязко ръка:
— Помислих…
— Не! — Тя го сграбчи за китката и върна обратно ръката му на лицето си. — Искам да кажа… да. — Допирът му беше топъл по кожата ѝ и тя плъзна пръсти върху неговите и ги притисна. Почувства… о, богове. — Наистина е, нали?