Половин свят

Трън въздъхна и положи внимателно бащиния меч на масата. Светлината на пещта очерта ясно всяка от многото драскотини по нащърбеното острие. Беше изтерзано острие, почти изкривено от точене и лъскане в продължение на много години. Кожената намотка на дръжката беше цялата мазна и оръфана, а евтината желязна топка на края ѝ се бе разхлабила и дрънчеше.

Чиракът хвърли просто бегъл поглед на меча, а на Трън не отдели и толкова от вниманието си.

— Мисля, че си права — отвърна ѝ тя. Беше облечена с кожен, осеян със следи от прогорено елек, носеше кожени ръкавици до лактите и ръцете и раменете ѝ бяха покрити с капчици пот. Коравите ѝ мускули изпъкваха всеки път, когато преобръщаше парчето метал върху нажежените въглени.

— Добър меч е. — Трън погали нежно с пръсти белязаната стомана. — Беше на баща ми. Видял е много работа. И в неговите ръце и в моите.

Чиракът просто кимна. Момичето явно имаше доста чепат нрав и никакви маниери, но същото важеше и за Трън и затова тя не му отдаде много значение.

— Тук ли е майсторът ти? — попита я.

— Не.

Трън зачака нещо повече от просто „не“, но то така и не дойде.

— Кога ще се върне?

Момичето просто изсумтя, извади парчето метал от жарта, огледа го внимателно, ръгна го обратно сред облак от искри и то изсъска гневно.

Трън реши да опита отново:

— Търся майстора оръжейник от Шеста улица.

— И го намери — отвърна момичето, без да вдига очи от работата си, все така начумерена.

— Ти?

— Ами аз правя мечове на Шеста улица, нали?

— Мислех, че ще си… по-възрастна.

— Явно мисленето не ти се отдава много.

Трън се замисли за момент дали това я ядоса, после реши да се направи, че не го е чула. В последно време отминаваше какво ли не с лека ръка.

— И други са ми го казвали. Имах предвид, момиче да прави мечове не е често срещана гледка.

Този път момичето вдигна поглед от работата си. Очите ѝ святкаха гневно, блестяха със светлината на жаравата през падналите пред тях и залепналите за лицето ѝ кичури коса. Имаше нещо ужасно познато в острите ѝ черти, но Трън не можа да се досети какво точно.

— Почти толкова рядко срещана, колкото момиче да ги използва.

— Права си — отвърна Трън и ѝ подаде ръка. — Аз съм…

Момичето измъкна рязко нажеженото острие от жарта и жълтият метал мина така близо, че Трън дръпна стресната ръката си.

— Знам коя си, Трън Бату.

— Оо. Ясно. — Досещаше се, че славата ѝ я предхождаше. Но едва сега осъзна, че това не беше на всяка цена хубаво.

Момичето хвана чука и започна да оформя жлеба в средата на острието, да свири „песента на наковалнята“, както казваха ковачите, и каква наслада за окото бе тази гледка. Бързи, къси удари, нито капка усилие не отиваше напразно, пълна власт над метала и пълен контрол над чука — всеки удар беше точен и премерен като замаха на майстор на меча — а блещукащият прах се сипеше равномерно от нажеженото острие. Трън знаеше много повече за това как се размахват мечове, отколкото за правенето им, но само глупак не би видял, че момичето си разбираше от работата.

— Казват, че правиш най-добрите мечове в Торлби — каза ѝ тя.