Света троица [Войните на Розите-2]

Луната изчезна на юг и яркостта ѝ бързо избледня. Докато небето преливаше от звездна светлина и мрак към първите нюанси на сивото, Солсбъри и Уорик се изкачиха по стълбите на най-високата кула, за да се вгледат на изток. Йорк и Едуард Марч бяха вече там и разговаряха тихо, когато бащата и синът Невил стигнаха до най-горното стъпало.

— Елате тук и ще ги видите — махна им Йорк.

Солсбъри присви очи в сумрака и зърна миниатюрни точици светлина в далечината, които мигаха и се местеха напред-назад.

— Колко са? — попита Солсбъри, като въпросът беше отправен колкото към младите мъже със зорки очи, толкова и към Йорк.

— Колкото си оставил живи из пустошта, плюс силите на краля — отвърна Йорк.

Той бе крещял и беснял през първата вечер, като чу на колко много войници Солсбъри е позволил да избягат. Приятелят му бе изтърпял тирадата, знаейки, че тя е плод на страховете му. Вярно, че можеше да тръгне по дирите им и да посече потоците от Храбреци на кралицата, които се изнизваха покрай него. Но можеше също те, прегрупирайки се, да дадат отпор и да го победят. Вместо това бе предпочел да следва първоначалния си план и да подсили Лъдлоу. Сега нямаше смисъл да съжаляват, че не бе избрал друг път.

В далечината редицата от факли все повече растеше — чак до хоризонта, докато четиримата мъже само се вглеждаха в тях мрачно и безмълвно. Йорк познаваше земята на изток най-добре от всички, затова и беше най-силно впечатлен, разтриваше тила си и клатеше глава.

— Все пак, може и да е трик — рече. — Мъже с факли, на разстояние един от друг, така че да изглеждат повече, отколкото в действителност са.

Сам не го вярваше и никой от останалите не отговори.

Слънцето щеше да разкрие числеността на кралската армия, изправена пред Лъдлоу.

— Лъдлоу никога не е бил превземан — заяви Йорк след време. — Тези стени ще продължават да стоят дълго след като ние си отидем, все едно колко кожари или земевладелци са решили да го нападнат през тази година.

Небето зад приближаващата армия бавно просветляваше, чисто и бледо. Йорк застина, щом започна да различава тъмните форми на оръдията, които мъжете влачеха със себе си. След като вече знаеше как да ги разпознава, той ги затърси с очи и се приведе още повече над камъните, толкова, че на Солсбъри му се прииска да го хване за ръката, преди да е паднал. Дузина тежки оръдия бяха довлечени до Лъдлоу, всяко от които можеше да изстреля желязно гюле по въздуха на разстояние цяла миля. Поставени под стените, та били те и стените на Лъдлоу, те щяха да причинят ужасяващи разрушения.

— Дошли са да ни разбият — прошепна Солсбъри.

Той усети как Йорк се разгневи на думите му, но светлината преди изгрева бе достатъчно силна за да могат всички да видят с очите си размерите на кралската армия. Едва можеха да различат благородническите знамена в меката сивкава утрин, но числеността им беше плашеща, поне два пъти повече от онези, които се бяха събрали зад името на Йорк.