Света троица [Войните на Розите-2]

Гърлото ѝ пресъхна и тя закърши ръце при тази мисъл. Двамата ѝ придружители я чакаха в подножието на хълма. Не им беше позволила да се изкачат и да гледат с нея, знаейки, че така може сама да повика злото. Сутринта те ѝ изглеждаха силни и страховити воини, но след като слезе от хълма, ѝ се сториха крехки като всички други мъже, загинали през този ден.

Маргарет се качи на коня, без да продума; нямаше сили да заговори. Зад себе си чу, че пак изсвирва рог, и се сви на седлото. Растящите сенки създаваха илюзията, че вече са по петите ѝ. Изминаха миля и оставиха зад себе си пустошта, а тя все се обръщаше назад.

В първото село, през което минаха, Маргарет видя светлина от ковашка пещ. Макар че беше късно, ковачът все още работеше. Мисълта ѝ бе изцяло погълната от заплахата, че я преследват и от удоволствието, което Солсбъри би изпитал, ако я залови. Едва не отмина ковачницата, после рязко спря, като дочу звука от зачукване на подкови.

— Изведете ковача навън — рече тя, като с облекчение установи, че крякащият ѝ глас звучи по-твърдо, отколкото очакваше.

Мъжът излезе отпред по нейна заповед, като бършеше ръцете си в един мазен парцал. Той огледа финото наметало на красавицата, която се взираше в него, и реши да се поклони дълбоко.

— От подкова ли имате нужда, господарке? — запита мъжът. Посегна да потупа коня ѝ по врата и замръзна, когато един от пазачите ѝ извади меч — звук, който мъжът познаваше много добре.

— Свали ги всичките и ги сложи на обратно върху копитата — обяви Маргарет.

Когато беше малко момиче в Сомюр, майка и се оплакваше, че бракониерите правят същото. Всеки, който язди след тях, щеше да намери следи от копита, водещи в обратна посока, и щеше да поеме по друг път. Трикът беше изключително прост, макар че ковачът я загледа стреснато, после отмести очи към пътя зад тях. Маргарет разбра — досетил се е, че идват от битката, която се водеше през деня, и на изцапаното му със сажди лице се изписа объркване и мъничко страх.