Света троица [Войните на Розите-2]

— Ами граф Марч? — попиша Едуард, искрено обиден, че не е бил споменат.

Вестителят погледна нервно към огромния мъж, който клатеше глава.

— Не са ми казали да спомена това име, милорд. Аз… не мога…

— Вървете, сър — рече Йорк внезапно. — Ще изпратя отговора си по обед със свой собствен вестоносец. Ще се върнете ли при кралската армия?

— Да, милорд. Негово Величество чака да чуе отговора ви.

— Тогава крал Хенри е сред войниците, тъй ли? Присъства на бойното поле?

— Видях го със собствените си очи, милорд. Заклевам се. Ще изчакам отговора ви, ако пожелаете.

— Не — отвърна Йорк и го освободи с рязък жест. — Върнете се при господаря си.

Вестителят отново се поклони и изчезна, придружен надолу от прислугата на Йорк.

Солсбъри видя, че Йорк се готви да раздаде бесни заповеди. Още щом вестителят се отдалечи, той побърза да заговори:

— Историята на баща ми е ключът към тази врата. Не можем да издържим днес. Нямаме нито достатъчно мъже, нито достатъчно силни стени да устоим на такава армия.

— Какво, ще ме накараш да бягам ли? — нахвърли се върху най-стария си приятел Йорк.

— Нима кралят не предложи опрощение? — веднага отвърна Солсбъри. Вестоносецът му беше помогнал неволно, но Солсбъри трябваше да открие точните думи, с които да успокои настръхналата чест на Йорк. — Кажи на капитаните си да чакат завръщането ти. Кажи им, че кралят е просто маша на Пърси или пък залог на френската си кралица — той вдигна ръка и повиши глас, когато Йорк започна да спори. — Кажи им, че ще се върнеш през пролетта и че един водач избира мястото, на което ще стои, а не оставя врага си да му го избира. И Господ сам знае, че кралят не е популярен. Той почти не е напускал Кенилуърт от колко време вече? Не е свиквал парламент от три години, няма ред в страната. Не го обичат много, в сравнение с теб. Нека твоите и моите мъже си получат опрощението, Ричард! Нека се върнат по домовете си, като знаят, че това е просто все едно си поемат дъх между два удара, преди да разбием тази кралска паплач, лордовете един по един, човек по човек!

Йорк го беше зяпнал с леко отворена уста. Изглеждаше така, сякаш се бореше с предателството, и синът на Солсбъри добави своя глас в спора.

— Не можем да победим тук — тихо рече Уорик. — Знаем, че това е истината. Можем да умрем тук, най-вероятно, но бих предпочел да им дадем този малък триумф — а после да се върнем и да ги нападнем, когато са задрямали, опиянени от успеха си. Последната победа е важната, милорд Йорк, а не пътят към нея.

Гневът у Йорк бавно се изпари, главата му клюмна, той се подпря на назобената каменна стена. Без да обръща внимание на Уорик, отправи умоляващ поглед към Солсбъри.

— Смяташ, че можем да се завърнем след такава загуба? — попита с глас, прегракнал от болка.

— Изненадаха ни тук. От наша страна и ние ще ги изненадаме. Няма нищо недостойно при подобни обстоятелства, Ричард. Ако не беше така, щях да надуя роговете заедно с теб и да приключа с това днес по един или друг начин. Нима искаш да се откажа от живота си на това място? — Солсбъри вдигна гордо брадичка. — Ако дадеш заповед, ще се бием до последния човек. Ще ударим силно кралските…