![Света троица [Войните на Розите-2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/9/8/2/sveta-troica-vojnite-na-rozite-2-download.jpg)
Света троица [Войните на Розите-2]
- Автор: Иггульден Конн
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Света троица [Войните на Розите-2]». Краткое содержание книги:
Храбреците на кралицата бяха притиснати от всички страни, а стрелите продължаваха да се сипят върху тях. Онези, които още не бяха пресекли реката, загубиха желание да направят и крачка повече напред към такъв ужасяващ враг и започнаха да отстъпват. Две хиляди от Храбреците продължаваха да се бият около тялото на Одли, като някои подвикваха на онези зад тях в отчаяние, забелязвайки как се изнизват. Дотогава вече бяха наясно, че ще ги посекат, ако бягат обратно към реката, затова продължиха да се бият, падаха от стрели или пък от по-добри бойци, които ги поваляха. Побеснели, те пробиха дупки в редиците на Солсбъри, но това се оказа недостатъчно — щитовете се вдигаха и пролуките се затваряха обратно и това се повтаряше, докато и последният от тях не падна посечен на земята.
Студените води на потока изсмукаха кръвта на падналите тела, на места натрупани на толкова високи купчини, че човек като нищо би могъл да пресече, стъпвайки върху тях.
Когато битката приключи, Солсбъри дойде до самия ръб над водата. Слънцето започваше да залязва и, поглеждайки през реката, той се зачуди дали оръдията продължават да стоят на билото. Нямаше признаци там да има Храбреци. Всичките бяха избягали.
Той раздвижи врата си, който изпука, макар че не беше нанесъл и един удар по време на боя. Може би около хиляда от мъжете му бяха загинали, загуба, която не можеше да си позволи, все едно каква победа му беше спечелила. Най-малко три пъти повече лежаха мъртви край или в потока. Мъжете му вече събираха цели шепи със сребърни лебедови значки, смееха се на плячката и крещяха на другарите си да идват да събират още.
Извика капитаните си, прекъсвайки претърсването, изгледа ги със строг поглед, макар че реши да не обръща внимание на натежалите им торби.
— Прехвърлете каруците ми през проклетата река, преди да стане тъмно. Ще претърсим лагера на Храбреците, но трябва да бързаме — знаеше, че те очакват от него няколко думи за поздравление, но беше загубил една трета от армията си, мъже, от които двамата с Йорк имаха отчаяна нужда. И никак не му беше весело.
— Милорд, ще ни дадете ли време да се погрижим за ранените? — попита един от капитаните. Солсбъри го изгледа ядно, бесен, че го принуждават да взима такива решения.
— Тук не виждам нито хора на Пърси, нито на Съмърсет. В полето има още една армия и аз трябва да стигна до Лъдлоу. Ако могат да ходят, трябва да ни следват с по-бавно темпо. Оставете по един добър нож на всеки, който няма да изкара нощта. Загубихме тук половин ден, господа. Не можем да губим повече време. Пригответе се за поход.
Капитаните закимаха, но усмивките им изчезнаха. Отново се заеха с отговорностите на ранга си. Един по един те тръгнаха да изпълнят заповедта, оглеждайки кланицата, в която се беше превърнала пустошта, и реката, която още дни наред щеше да тече червена.
Маргарет се изправи там, където досега бе клечала абсолютно неподвижна толкова дълго време. Още преди часове бе спряла на това място, един хълм на изток от пустите поля, откъдето имаше добра видимост върху армията на Одли, а после и върху силите на Солсбъри, докато пресичаха открития терен. Беше пребледняла от ужас от онова, на което стана свидетел, и образите на жестокостта и насилието продължаваха да се въртят и проблясват в съзнанието ѝ, както стоеше там в сумрака. Искаше ѝ се да ги отмахне с ръка, както би разпъдила мухи, дето се мъчат да я накацат. В представите си от тази сутрин тя очакваше да види прави редици, застанали едни срещу други, а не хаос и писъци на лудост от хора, които бяха стъпквани и давени в реката, посичани и пробождани отблизо от хилещи се подигравателно врагове. Тя разтърси глава в опит да прогони мъчителните спомени. Тези мъже ѝ се бяха врекли във вярност и бяха носили нейния лебед. Бяха дошли на това място, изпълнени с доверие и обзети от боен дух, готови да се бият за краля и кралицата срещу предателите. Тя с мъка отлепи очи от гледката, макар че пред очите ѝ още стоеше картината на тъмните петна във водата, където потокът продължаваше да изсмуква кръвта от телата. Потрепери, самата тя почувствала се малка и премръзнала с настъпването на здрача. Не знаеше какво точно става след една битка — дали Солсбъри ще спре, за да погребе телата, или пък ще бърза да иде в Лъдлоу. По склоновете все още кръстосваха дузини от неговите ездачи и изведнъж я обзе страх, че някой може да я види и да тръгне да я преследва.