Света троица [Войните на Розите-2]

Минаха два часа, преди кралица Маргарет да влезе в Лъдлоу. Тя яздеше странично на седлото начело на стотина свои Храбреци и Томас, лорд Егремонт, беше този, който ѝ помогна да слезе от коня. Лицето ѝ бе сковано в презрителна ледена гримаса, когато застана пред съпругата на Йорк и огледа по-възрастната жена с хладна възбуда.

— Та, значи, смелият ви съпруг избяга, тъй ли? — попита Маргарет. — Като последния страхливец.

— А вашият никъде се не вижда. Спи ли — или пък се моли? — отвърна със сладък гласец Сесили. Очите на кралицата се присвиха, но тя продължи: — Спечелихте тази вечер, мила моя, но съпругът ми ще предяви претенции за това, което му се полага. Не бива да се съмнявате в това.

— Той няма да разполага с това място — рече Маргарет, като посочи с ръка каменните стени наоколо и се усмихна на по-възрастната жена, която някога ѝ се бе струвала застрашителна. — Лъдлоу ще бъде продаден сега, когато Йорк е един от простолюдието, заедно с всеки друг камък и късче земя, дето някога е притежавал. Къде ли ще прислониш глава тогава, Сесили? Без прислуга да те обслужва или друго име освен това на съпругата на изменник? Видях Указите с гордо положения кралски печат отгоре. Няма да намериш подслон и при Солсбъри, и Уорик след месец. Те всички са обект на Указа за отнемане на права и тази отвратителна троица е разчленена.

Сесили Йорк потръпна, сякаш думите бяха удари с камшик. Недалеч се чуваха крясъци и писъци, докато кралските войници вилнееха из село Лъдфорд, изпълнявайки заповедта да търсят Йорк.

— Аз се омъжих за мъж, миличка — рече Сесили, — а не за дете. Може би, ако ти бе сторила същото, щеше да разбереш защо не се страхувам.