Живот след живота

— Искаше ми се да поговоря с вашия приятел — предпазливо каза Настя. — Възможно ли е?

— Ама разбира се! — безгрижно махна с ръка Татяна. — Мислите, че той знае нещо ли?

— Е, всичко се случва.

— Запишете си адреса и телефона му.

Татяна не зададе на Настя нито един въпрос, на който да й е трудно да отговори, например дали е от милицията и ако не е, коя е изобщо и защо се интересува от убийството на майка й, а ако да, защо задава същите въпроси, които вече са й задавали през март миналата година. Тя дори не попита за какво именно Настя смята да разговаря с нейния млад любовник. Какво е това? Следствие от обстоятелството, че посещението на Настя беше предшествано от обаждането на Старков, който още от времената на Едуард Петрович Денисов беше известен и авторитетен човек в Костровск, или абсолютната й увереност, че във въпросите на Настя няма и не може да има нищо опасно? И ако е второто, каква е причината? Фактът, че Татяна Корягина наистина няма нищо общо с убийството на майка си и няма от какво да се опасява? Или нейната увереност в любовника й и в недоказуемостта на връзката й с престъплението?

Колкото до отношението й към смъртта на Галина Илинична, Татяна не сметна за нужно да се преструва: да, тя не обичала майка си, но би било справедливо да се отбележи, че и майка й не я обичала.

— Когато ме е родила, тя го е направила само защото така е трябвало: за да минава семейството за пълноценно, в него трябва да има дете. Още щом татенцето ми я заряза, аз станах ненужна за майка си, пречех й да се занимава с работата си, с кариерата си, да плете своите интриги в градския комитет, да пише доклади и да си търси любовници. Мама постоянно ме ръководеше, крещеше ми, имаше една цел: да направи така, че аз колкото може по-бързо да стана самостоятелна, да не изисквам нейното внимание и грижи. Ето защо и най-малкото съмнение в моето поведение, някоя прекалено смела според нея дрешка или, не дай си боже, спирала на миглите, или обаждане на момче по телефона, или вечерно изпращане, я вбесяваха: нали това е признак за наближаващо неблагополучие, а от него до разврата има една крачка, как ще може спокойно да работи и да ръководи хора в отдел „Пропаганда“, щом самата тя има проблемно дете, изискващо по-голямо внимание. Това е недопустимо, това може да попречи на кариерата й. Разбира се, в онези години аз не разбирах това така отчетливо, както го разбрах по-късно, но въпреки това усещах, че не съм й нужна, че за нея съм само пречка и източник на постоянна опасност. Най-голямата мечта на майка ми беше да ме заключи вкъщи насаме с учебниците и за нищо да не се тревожи, а после да й казват каква умна и талантлива дъщеря има и да завърша гимназия с медал. А аз прекърших тези мечти, срещах се с момчета, гримирах се, обличах се модерно, доколкото беше възможно, целувах се във входа, рано започнах да паля цигари. А майка ми ме хващаше и ми крещеше. Така мина детството ми.