Живот след живота

— Тоест след преместването си в Костровск все пак сте се виждали с нея?

— Ама разбира се! Имаше един момент, когато смятах да родя и отидох при нея. Бременността ми беше в самото начало. Струваше ми се, че мога да започна на чисто, да живея вкъщи, с мама и с детето, и че ще имаме нормално семейство, не по-лошо от другите. Но тя ме изгони и каза, че никога няма да ми помага да отглеждам копеле, което съм заченала незнайно с кого. И дори уверенията ми, че прекрасно знам кой е бащата на детето и че много го обичам, не я спряха. Тя казваше, че една проститутка и блудница не може да изпитва нормална, човешка любов. Страхувах се, че няма да се справя сама с отглеждането на дете, нямах къде да живея в Томилин, майка ми не ме пусна в жилището си и отказа да го разменим срещу две по-малки, така че се наложи да се върна в Костровск и да направя аборт. Сега, естествено, разбирам и че щях да се справя с отглеждането на детето, и че то щеше да израсне не по-лошо от другите, но това го разбирам сега, а тогава ми се струваше, че няма да се справя сама — и без това ми беше гадно, задето любимият ме бе зарязал, а на всичко отгоре и майка ми ме изгони и ми отказа помощта си. С една дума, бях глупачка. И досега съжалявам. А за майка ми не ми е жал. Нямам никакви чувства към нея. Можете да ме осъждате или порицавате за това, както искате — предизвикателно погледна тя към Настя, — говоря ви честно, без да разкрасявам нещата. Не се преструвам.

— Нима не ви е жал за апартамента в Томилин? Все пак е тристаен, на престижно място. Та това са свежи пари.

— А, дяволите го взели! — махна Татяна с нежната си бяла ръчичка. — В Костровск имам и апартамент, и голяма къща. Не ми трябва нищо от майка ми. Да му се радва, ако ще, музеят, ако ще — някой просяк от бунището…

Тя млъкна и тъжно погледна към прозореца, богато драпиран с копринени завеси. После се усмихна неочаквано плахо и стеснително.

— Единственото нещо, за което ми е мъчно, е лампионът.

— Лампионът? — учуди се Настя.

— Ами да. Знаете ли, в апартамента на майка ми имаше един тъп, просташки лампион, огромен, от серията „безумна красота“. Бяла гравирана стойка с позлата и финтифлюшки, розов абажур и върху него драперия с мръснозелен цвят. А по края на абажура — ресни и пискюли. С една дума — мечтата на дребната буржоазка. При съветската власт никой нямаше такъв, а после ги пуснаха по магазините и майка ми веднага е купила. Когато ходих за последен път, вече го имаше. До него имаше стол, нещо като полуфотьойл, майка ми седеше на него и крещеше за копелето и блудницата. Ето, него бих искала да си оставя, та да го гледам и да не забравям как тя постъпи с мен. Спомням си, че ми крещеше и настояваше да направя аборт, а аз само го гледах и мислех, като преглъщах сълзите си: но как така, та ти си купила такъв лампион — розов, уютен, макар и безвкусен, но човешки, олицетворяващ мекотата и домашното — и същевременно настояваш да се отърва от твоя внук и да се махам от очите ти. Бих поставила този лампион в заведението си, щеше да е на точното си място. И знаете ли как бих го нарекла?