Живот след живота

Тя наистина не можа да познае ресторанта на улица „Весенняя“, а и самата улица много се беше променила, всички къщи по нея бяха реставрирани и изглеждаха като играчки, като на картинка в книжка с приказки. Старков я чакаше пред входа.

— Просто невероятно! — възкликна той, отвори вратата на колата и й помогна да слезе. — Толкова години не съм ви виждал и очаквах да посрещна елегантна дама на горе-долу моята възраст, а вие изглеждате все същата, като девойче. Същите дънки, същият пуловер, същата коса на опашка и все така без грим. Решили сте да не остарявате ли?

На Настя й се стори, че в гласа му звучи неодобрение — сякаш вижда пред себе си старо момиченце.

Всъщност думите му можеха да се приемат и като комплимент, но нещо я съмняваше… Тя си спомни всичко, което й бе говорила Тамара, спомни си недоверието си към нейните думи и се натъжи. Нима Тамара е права и стилът на обличане на Настя не струва и я прави смешна и нелепа?

Старков предвидливо бе резервирал сепаре.

— Тук никой няма да ни пречи — каза той и помести стол за Настя. — Хайде, разказвайте, как вървят вашите работи? Какво ви доведе в нашата провинция?

Поръчаха и Настя му разказа, че вече е пенсионерка, работи в частна детективска агенция и е получила задача по възможност да разкрие две убийства в Томилин.

— Да — кимна Старков, — чух за тях. Ако мога да ви бъда полезен с каквото и да било — моля, само ми кажете. Познавам всички в нашите градски престъпни среди, така че нямате проблеми с информацията. Донякъде съм ориентиран и за положението в Томилин.

— Знаете ли — неочаквано за самата себе си каза Настя, — бих искала да ви попитам за оперативните работници, с които ми се налага да контактувам. Федулов и Вторушин. Чували ли сте ги?

Повече я интересуваше именно Вторушин, защото за Федулов и без това всичко й беше ясно, но не й се искаше толкова явно да показва интереса си. Ами ако греши?

— Е, че как да не съм ги чувал! — засмя се Старков. — Аз, и да не ги познавам? Вярно, за Вторушин знам по-малко, не ми се е случвало да контактувам с него пряко, но Димка Федулов го познавам лично. Добро момче, свестен оперативен работник, прекрасен агентурист, активно използва източници от престъпните среди, познава представители на практически всички групировки в областта и някак изгражда отношения с тях.

— Как именно? — заинтересува се Настя.

— Не, не се безпокойте, правилно ги изгражда. — Старков се позасмя. — Самият той не участва в престъпна дейност, но при удобен случай не отказва материално подпомагане.

— При какъв удобен случай?

— Е, какво се притеснихте толкова? Нищо скандално, уверявам ви. Ето, ще ви разкажа една история — и ще разберете. Например едър предприемач подкарал пиян колата си и блъснал човек. Избягал от местопрестъплението. Димка се занимаваше с неговото издирване, задържа го. Осъдиха човека, друснаха му съответните годинки затвор, всичко както си му е редът. Та същият този злочест предприемач, много богат човек, помолил Димка да наглежда сина му, който на петнайсет години се влюбил в наркоманка и започнал да се шляе с нейното обкръжение. Инак момчето било свястно — интересува се от микробиология, иска да стане учен, ама нали е младо и зелено, от глупост може да направи какви ли не неща! Включително да си втълпи, че може да спаси наркоманката чрез съвместна употреба на наркотици. Злочестият баща се страхувал, че до това или вече се е стигнало, или всеки момент ще се стигне. А майката — съвсем безпомощна, не може да се справи със сина си. Та така, бащата, значи, влиза в затвора, а Димка Федулов се заема с момчето сериозно и го разделя от лошата компания, хлапакът завършва гимназия и влиза в института, а когато таткото се прибира от затвора, синът му вече е във втори курс. Та тогава този татко в знак на благодарност подари на Димка скъпа кола, високопроходим джип. А онази компания свърши зле: кой умря, кой влезе в затвора, кой толкова се е пристрастил, че всеки момент ще хвърли топа. Онова момиче впрочем също почина от свръхдоза. Момчето на предприемача обаче е единственото, което остана живо и се развива благополучно, така че благодарността на таткото беше безгранична.