Живот след живота
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #27
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1229-2
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Живот след живота». Краткое содержание книги:
— И какво, Татяна плаща неговите амбиции за красота?
— Разбира се. Той обича хубавите дрешки, скъпите ресторанти, красивите курорти, периодично си съставя портфолиа с надеждата, че ще го забележат, и Танюшка му позволява всичко това. Типично жиголо. Но — вдигна пръст Старков — Льоня не е мухльо, у него се усеща някаква движеща сила.
— Да — съгласи се Настя, — почувствах го. Има нещо в него, някаква готовност за скок… Но нима Льоня не се страхува при такава покровителка да има още една любовница? Защото, доколкото разбирам, Татяна има всички възможности да го съсипе, ако й кръшне.
— Страхува се, естествено — позасмя се Старков, — затова се крие. Много е предпазлив, никога не води момичето в дома си, среща се с него на някакви потайни места, да не би — не дай си боже — някой да го види и да го изпее на Танка.
— Ами вие как научихте, щом се крият? — попита любопитно Настя.
— Е, Настенка, в този град има твърде малко неща, за които не знам — усмихна се Анатолий Владимирович. — Та аз съм прекарал тук целия си живот и дълги години работя в системата на безопасността, а това предполага владеене на информация. Разбира се, не всичко знам и не бих могъл да отговоря на всеки ваш въпрос, но пък винаги знам със сигурност как, откъде и от кого да науча отговора.
— А за това момиче, любовницата на Вешняк, знаете ли нещо?
— Нищо. Тя не ме интересува. Но ако трябва, всичко ще науча. Трябва ли?
— Не, засега май не е нужно — замислено каза Настя. — Но ще имам предвид вашата готовност да помогнете, ако потрябва. Момичето обаче е хубавичко, нали?
— Нищо особено — махна с ръка Старков и леко се намръщи, — просто умее да се постави добре, да се гримира и облече, а инак е най-обикновена.
— Но сигурно в нея има нещо, щом такъв красавец й е обърнал внимание — каза тя.
— Сигурно — съгласи се Анатолий Владимирович. — Може да има необикновен характер. Или огромен интелект.
И двамата едновременно погледнаха момичето и се разсмяха. При цялото си очарование то не приличаше на титан на мисълта.
Настя трябваше да реши още един проблем: да намери квартирантката на Галина Илинична. Според наличните в делото документи тя беше родом от село Петунино, Костровски район.
— Това е на двайсетина минути с кола — поясни Старков.
— Съвсем близо е. Кога искате да отидете?
— Бих отишла днес, след като и без това съм в Костровск. Само се страхувам, че моят шофьор няма да намери пътя, нали е от Томилин.
— Нищо, аз ще ви нарисувам откъде да минете, не е трудно.
На схемата, направена от Старков, пътят за Петунино наистина не изглеждаше много труден. Настя благодари за вечерята, сбогува се с Анатолий Владимирович и тръгна за селото, откъдето беше родом въпросната Маргарита Нечаенко.
Пътуваха не двайсет минути, а цели четирийсет: пътят беше засипан със сняг и можеше да се кара само по едното платно, по което колите в различните посоки се движеха едновременно, като си даваха път. „А московските шофьори по никакъв начин не биха се разбрали и давали път един на друг — помисли си Настя. — Щяха да се бутат всеки напред, като танкове, на принципа — чиято кола е по-скъпа — той е прав.“ Затова пък намериха къщата на Нечаенко почти веднага. Вехта, дървена, със зеленчукова градина и барака, в която бяха приютени кокошки и прасе. Самата Маргарита отдавна вече я нямаше, но намериха майка й — Валентина Николаевна, жена с болезнен вид към петдесетте, с ранни бръчки, със загрубели ръце, безвкусно облечена и някак угаснала.
— Риточка ли? Какво говорите, тя отдавна вече не живее тук, в Костровск е, там има и работа, и жилище. А за какво я търсите?
Този път Настя беше готова за въпроса.
— Разбирате ли, преди известно време е живяла в Томилин…
— Живееше — кимна Валентина Николаевна, — беше на квартира при една баба.