И пета ще умре [bg]

— Кога точно си ял за последно? — попита Сара, втренчена в храната пред детектива. Тя си беше поръчала купа гъмбо и отпиваше от висока чаша студен чай.

Портър се позамисли за момент.

— Вчера ядох шоколадче, струва ми се… — вторачи се в чиниите си, преминавайки с поглед между различните вкуснотии. — Побой или скариди, побой или скариди, побой или скариди…

— Казва се пу-бой, не побой. Ще гледаш да се отървете от местните преди да стигнеш до бюфета.

Портър се захвана да опита скаридите и ги прокара с хапка картофи със сирене. Очите му светнаха.

— Хей, страхотни са!

— Лия Чейс готви тук над седемдесет години. Вече чукна деветдесет. Все още е най-добрата кухня в града — каза му Сара. — Виждала съм тук Рей Чарлс. Мартин Лутър Кинг Джуниър се отбивал на идване в града. Дори Варак Обама й е фен. Трябва да опиташ и гъмбото.

Тя му подаде лъжица. Портър се поколеба за секунда и пред очите му мина спомен с Хедър, която го храни — годишнината им преди две години в „Карлс Стейкхаус“.

— Сам?

Портър се върна в настоящето, взе лъжицата и опита гъмбото. Вкуснотия.

— Добре ли си? Изчезна като че ли за секунда.

Слънцето се лееше от витрина до масата им, лъчите блестяха в очите на Сара. Портър плъзна палеца на лявата си ръка по повърхността на сватбената си халка. След това се застави да отпусне ръка в скута си.

— В затвора имаше и вторично развитие — каза, след като си гребна от картофите. — Бях на ръба да не ти спомена, но мисля, че трябва да знаещ.

— Какво?

Детективът бръкна в левия си джоб, извади мобилния и го остави на масата. След това бръкна в десния джоб, извади ножа и го нареди до телефона.

— На влизане в затвора не носех нито едното, нито другото. Някой ги е сложил в шкафчето ми, докато си говорехме с клиентката ти.

Сара се ококори.

— Трябва да се върнем там и да кажем на директора!

Портър поклати глава.

— Това би било лоша идея. Най-вероятно той ще конфискува телефона, ще започне някакво разследване. Ще арестува извършителя, а аз ще изгубя възможната си връзка с Бишъп… — той щракна ножа с пръст и го завъртя на масата. — Бишъп споменава подобен нож в дневника си. Дори може да е същият.

— Смяташ, че той ти е дал тези предмети?

— Не лично, но е някой, който работи с него — Портър погледна към екрана. Телефонът беше включен и напълно зареден.

— Може ли да го видя?

Той го връчи на Сара.

Тя прегледа различните менюта.

— Не е смартфон. Входящите обаждания са празни, няма записани контакти, няма съобщения. Не мисля, че е бил използван досега… — тя му върна апаратчето. — И сега какво? Ще чакаме да ни се обади ли?

Портър отхапа от сандвича си.

— Сега ти се връщаш в офиса си, а аз тръгвам към летището.

— Нали не мислиш, че ще те оставя да свършиш тази работа самичък?

— Не си спомням да съм те канил.