Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Кой? И какво казват?

Тя му отвърна с кисела усмивка.

— Казват, че който се подиграва с великан, е глупак, и че светът е полудял, щом един сакат трябва да го защитава.

— Ходор така и не разбра, че му се подиграват — каза Бран. — Все едно, той никога не се бие. — Спомни си как веднъж като беше малък отидоха на пазара с майка му и септа Мордейн. Взеха и Ходор да носи купеното, но той се отвя някъде и когато го намериха, някакви момчета го бяха притиснали в една задънена уличка и го мушкаха с тояги. „Ходор!“, викаше бедният, дърпаше се и криеше лицето си, но така и не вдигна ръка срещу мъчителите си. — Септон Чайл казва, че има нежна душа.

— Тъй де — каза тя. — И ръце, достатъчно силни, за да откъсне нечия глава, ако му хрумне. Все едно, той да си пази гърба от оня Уолдър. Той, че и ти. Оня, големия, дето му викат „малкия“, според мен добре са го кръстили. Голям отвън, малък отвътре и зъл до костите.

— Той никога не би ми посегнал. Страх го е от Лято, каквото и да разправя.

— Тогаз май не е толкова глупав, колкото изглежда. — При вълчищата Оша винаги беше нащрек. В деня, когато я плениха, Лято и Сив вятър бяха разкъсали трима диваци на късчета. — А може и да е. А това също мирише на беля. — Върза косата си нагоре. — Още ли те спохождат ония, вълчите сънища?

— Не. — Не обичаше да говори за сънищата си.

— Един принц трябва да се научи да лъже по-добре. — Оша се засмя. — Е, твоите сънища са си твоя работа. Моята е в кухнята и да взема да ходя, че Гейдж ще се развика и ще размаха оная голяма дървена лъжица. С ваше позволение, принце.

„Не трябваше да ми споменава за вълчите сънища“ — помисли Бран, докато Ходор го носеше към спалнята му. След това се бори със съня, доколкото можа, но накрая той го надви, както винаги. Тази нощ сънува язовото дърво. Гледаше го с дълбоките си червени очи и го зовеше с кривата си дървена уста, а от белите му клони припляска с криле триоката врана и го закълва по лицето, и завика името му с глас, остър като меч.

Събуди го ек на рогове. Бран се извъртя на една страна, благодарен за отменената присъда. Чу отвън тропот на коне и груби викове. „Още гости са дошли. И са пияни, с този шум дето вдигат.“ Хвана се за железните си пръчки и се издърпа от леглото, и полека-полека, та до каменната седалка при прозореца. На знамето им имаше великан с разкъсани вериги, което му подсказа, че са хора на Ъмбър, дошли от земите на север, оттатък Последната река.

Двама от тях дойдоха на аудиенция. Чичовци на Големия Джон, свирепи мъже в зимата на годините си, с бели бради като наметалата от меча кожа, които носеха. Някаква врана веднъж взела Море за мъртвец и изкълвала едното му око, затова носеше на негово място топче от драконово стъкло. Според разказа на баба Нан той стиснал враната в юмрука си и отхапал главата й, та затова го нарекли Кроуфуд, „оня, дето яде врани“. Но не обясни на Бран защо на мършавия му брат Хотър викат Хорсбейн, „проклятието на курвите“.