Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Един от студентите ми тук е далечен роднина на гимназист от Калифорния, който наскоро изнасилил и убил приятелката си, а после, в продължение на три дни, водил четиринайсет от приятелите си да гледат трупа. Едно от момчетата пуснало отгоре тухла — да провери дали момичето наистина е мъртво. На никого от младежите не му хрумнало да съобщи на полицията.
Сред новите печатари, с които преди месец се запознах в „Адамсънс“ в Ню Йорк, е и Сием Рай, четирийсет и две годишен бежанец от Пномпен. Имал печатница и преди няколко години успял с подкупи да избяга в Тайланд, после в САЩ. Издигнал се в „Адамсънс“, но тръгнал от помощник-печатар. След няколко чашки Рай ми разказа как жителите на града са били принудени да се евакуират и по време на осемдневния поход родителите му са починали. Шепнешком ми разказа и за трудовия лагер, където е умряла жена му, и за сутринта, когато се е събудил и е видял, че трите му деца са отведени в „образователен лагер“ в другия край на страната. Рай ми описа и нива, където се е спънал и е паднал, докато е бягал. По думите му на площ от два декара е имало еднометрови купчини наредени един върху друг човешки черепи.
„Векът на Кали започна.“
Миналата седмица отидох в караваната, служеща за библиотека, и прочетох всичко, което намерих за така наречената Черна дупка в Калкута. Дотогава това бе за мен само гола фраза. Историческите подробности не бяха толкова важни. Същността се свеждаше до това, че Черната дупка представлява помещение без въздух, където по време на едно от многобройните въстания от деветнайсети век са били струпани прекалено много хора.
Но фразата и досега ме преследва. Разработих цяла теория за Калкута, въпреки че думата „теория“ е прекалено високопарна за такова породено от интуицията мнение.
Смятам, че черни дупки има и в живота ни. В човешкия дух. И в места, където заради пренаселеност, заради бедност или най-обикновена човешка извратеност тъканта на нещата просто се разпада и черното ядро вътре в нас поглъща всичко останало.
Чета вестниците, оглеждам се около себе си и имам вледеняващото чувство, че тези черни дупки стават все по-големи, че се срещат все по-често и се хранят от собствената си покварена ненаситност. Тях ги има не само в чужди градове и далечни страни.
Без да обяснявам на Амрита всичко това, наскоро я помолих да ми разкаже за черните дупки в астрономията. Тя ми даде дълго обяснение въз основа главно на трудовете на човек на име Стивън Хокинг, което в голямата си част беше тясно специализирано и неразбираемо за мен. Но две-три неща, които тя спомена, ми се сториха интересни. Първо, Амрита каза, че светлината и други уловени енергии очевидно все пак могат да заобиколят астрономическите черни дупки. Забравил съм подробностите от обяснението й, но останах с впечатлението, че макар и да е невъзможно да се измъкне от черната дупка, енергията е в състояние да се „пренесе“ в друго пространство и време. Второ, Амрита ми каза, че дори цялата материя и енергия във Вселената да бъдат погълнати от черните дупки, това само гарантира, че общата им маса ще доведе до следващия Голям взрив, който ще породи, както го нарече Амрита, съвсем нова вселена с нови закони, нови форми и бляскави нови галактики от светлина.
Може би. Седя на върха на планината и тъка неубедителни метафори, а през цялото време виждам пред очите си набързо мярнала се бледа бузка зад мръсен шал. Понякога се докосвам по дланта в опит да си припомня усещането, когато съм държал последния път в ръката си главицата на Виктория. „Грижи се за майка си, докато се върна, малкото ми, чу ли?“
А навън излиза вятър и звездите блестят в мразовитата нощ.
Амрита е бременна. Още не ми е казала, но знам, че преди два дни е ходила да потвърди при лекаря си. Струва ми се, че се притеснява как ще посрещна новината. Излишно е да се притеснява.
Преди месец, точно преди началото на семестъра през септември, ние с нея отидохме с джипа в края на стар миньорски път, после вървяхме пеш около пет километра по хребета. Не се чуваше нищо освен вятъра в боровете долу. В долините там никога не са живели хора, а и да са живели, са се изнесли, след като са закрили рудниците. Разгледахме някои от тях, после се прехвърлихме от другата страна на хребета, откъдето видяхме заснежените върхове, разпрострели се във всички посоки, чак до извивката на планетата и отвъд нея. Спряхме да погледаме как един ястреб кръжи и кръжи тихо на около седемстотин метра от нас.
Онази нощ опънахме палатката край високо езеро, малък съвършен кръг болезнено студена вода, събрала се от разтопения сняг. Някъде в полунощ изгря нащърбена месечина, която хвърли бледо сияние върху хълмовете наоколо. Преспите сняг, останали по скалистия склон наблизо, отразяваха лунната светлина.