Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Божичко, колко ми е студено! — извика Планше, когато д’Артанян се скри от погледа му, и като бързаше да се стопли, той веднага отиде и почука на вратата на една къща, която беше накичена с всички отличителни белези на кръчма от предградията.
А д’Артанян, който беше свил в една напречна пътечка, повървя малко и стигна Сен Клу, но вместо да тръгне по главната улица, той свърна зад замъка, отби се в някаква съвсем странична уличка и скоро се намери пред посочения в писмото павилион. Той бе построен на съвсем пусто място. Голяма стена се издигаше от едната страна на уличката. В единия й ъгъл се намираше павилионът, а от другата страна на уличката плет пазеше от минувачите градинка, в дъното на която се гушеше бедна колиба.
Той беше стигнал вече на мястото на свиждането и понеже не му бяха казали да съобщи с някакъв знак за идването си, застана да чака.
Не се чуваше никакъв шум, сякаш се намираше на стотина левги от столицата. Д’Артанян се огледа назад и се опря на плета. Отвъд плета, градинката и колибата тъмна мъгла застилаше с диплите си безкрайното пространство, където спеше Париж, пустият, зинал Париж — пространство, където блестяха няколко светли точки, мрачни звезди в този ад.
Но за д’Артанян всяка гледка беше прекрасна, всички мисли се усмихваха, мракът беше прозрачен. Часът за срещата наближаваше.
И наистина след малко кулата на Сен Клу отмери бавно с широката си зинала паст десет удара.
Имаше нещо зловещо в тоя бронзов глас, който стенеше глухо в нощта.
Всеки удар — частица от очаквания час — отекваше звучно в сърцето на момъка.
Погледът му беше устремен в малкия павилион, построен на ъгъла на стената — всички прозорци бяха затворени с капаци с изключение на един единствен на горния етаж.
През този прозорец блестеше мека светлина и посребряваше трептящите листа на две-три липи, които се издигаха самотно извън парка. Навярно зад този малък, тъй нежно осветен прозорец го очакваше хубавата госпожа Бонасийо.
Люшкан от тази приятна мисъл, д’Артанян чака още половин час, без да проявява и най-малко нетърпение. Устремил поглед в уютната стаичка, той виждаше част от тавана със златна украса, която говореше за изяществото на останалата наредба на павилиона.
Часовникът на кулата Сен Клу удари десет и половина.
Този път, без д’Артанян да разбере защо, тръпка пробягна по жилите му. Може би започваше да го сковава студ и той взе чисто физическото чувство за душевно.
После му мина през ума, че не е прочел добре и че срещата е определена чак за единадесет часа.
Той се приближи до прозореца, застана под светлината, извади писмото от джоба си и го прочете още веднъж — не се беше излъгал: срещата беше точно в десет часа.
Той се върна на мястото си. Безмълвието и самотата започнаха да го тревожат.
Удари единадесет часа.
Д’Артанян започна наистина да се бои да не се е случило нещо с госпожа Бонасийо.
Той плесна три пъти с ръце — обикновен сигнал на влюбените, — но никой, дори ехото, не му отговори. Тогава си помисли с досада, че младата жена може да е заспала, докато го е чакала.
Приближи до стената и се опита да се изкачи по нея, но стената беше скоро измазана и д’Артанян напразно си изпочупи ноктите.
В този миг той забеляза дърветата — светлината продължаваше да посребрява листата им и понеже едното дърво беше на пътя, той реши, че от клоните му ще може да надникне в павилиона.
Качването не беше трудно. Освен това д’Артанян беше двадесетгодишен и още помнеше ученическите си занимания. След миг той беше сред клоните и погледът му проникна през прозрачните стъкла в павилиона.
Нещо странно накара д’Артанян да настръхне цял — нежната светлина, неподвижната лампа осветяваха картина на ужасно безредие: едно от стъклата на прозореца беше счупено, вратата на стаята бе изкъртена и едното крило висеше на пантите си: маса, която навярно е била наредена с вкусна вечеря, лежеше с краката нагоре; счупени шишета, смачкани плодове бяха пръснати по пода. Всичко в стаята свидетелствуваше, че е имало жестока и отчаяна борба; на д’Артанян дори му се стори, че вижда сред необикновеното безредие парчета от разкъсани дрехи и няколко кървави петна по покривката и завесите.
Той побърза да слезе на земята, сърцето му биеше страшно — искаше да види дали няма да открие други следи от насилие.
Слабата приятна светлина продължаваше да блести в нощното безмълвие. Тогава д’Артанян видя нещо, което в началото не беше забелязал, защото нищо не го потикваше към такова проучване — утъпканата и разровена тук-там земя беше покрита с не много ясни дири от човешки стъпки и конски копита. Освен това колелата на някаква карета, която изглежда, беше дошла от Париж, бяха издълбали в меката почва дълбока следа, която завършваше при павилиона и се връщаше към Париж.