Тримата мускетари

Д’Артанян беше с шпагата си и препаса два пистолета на пояса, после двамата яхнаха по един кон и се отдалечиха безшумно. Нощта беше мрачна и никой не ги видя, когато излизаха. Планше яздеше след господаря си на десетина крачки от него.

Д’Артанян пресече кейовете, излезе през вратата Конферанс и тръгна тогава по пътя за Сен Клу, който по онова време беше много по-хубав, отколкото сега.

Докато се намираха в града, Планше спазваше почтително разстоянието, което си беше наложил. Но щом пътят взе да става по-безлюден и по-тъмен, той започна постепенно да се приближава, така че, когато навлязоха в Булонската гора, той яздеше успоредно с господаря си. И наистина, трябва да признаем, че люшкането на големите дървета и проблясъците на лунната светлина в тъмните гъсталаци много го безпокояха. Д’Артанян забеляза, че със слугата му става нещо необикновено.

— Е, господин Планше — запита го той, — какво ви е?

— Не намирате ли, господине, че горите са като черкви?

— Защо, Планше?

— Защото и в едните, и в другите човек не смее да говори високо.

— Защо не смееш да говориш високо, Планше? Защото се боиш ли?

— Да, господине. Боя се да ме не чуе някой.

— Боиш се да не те чуят ли? Та нашият разговор е почтен, драги ми Планше, и никой не би могъл да ни укори.

— Ах, господине — продължи Планше, като се върна на главната си мисъл, — този господин Бонасийо има нещо хитро във веждите си и устните му се мърдат така отвратително!

— Кой дявол те кара да мислиш за Бонасийо?

— Човек мисли за каквото може, а не за каквото иска, господине.

— Защото си страхливец, Планше.

— Господине, не смесвайте предпазливостта със страха. Предпазливостта е добродетел.

— И ти си добродетелен, така ли, Планше?

— Какво блести там, господине, не е ли дуло на пушка? Да си наведем ли главите?

— Наистина — прошепна д’Артанян, като си спомни препоръките на господин дьо Тревил, — наистина, това животно в края на краищата ще ме уплаши.

И препусна в тръс.

Планше последва господаря си, като че ли беше негова сянка, и препусна край него.

— Цяла нощ ли ще яздим така, господине? — запита той.

— Не, Планше, защото ти вече пристигна.

— Как, пристигнах ли? А вие, господине?

— Аз ще продължа още няколко крачки.

— Сам ли ще ме оставите тук, господине?

— Боиш ли се, Планше?

— Не, искам само да ви забележа, господине, че нощта ще бъде много студена, че студът причинява ревматизъм, а слуга, който има ревматизъм, е жалък слуга особено за такъв подвижен господар като вас, господине.

— Добре, Планше, ако ти стане студено, влез в някоя от ония кръчми, които се виждат ей там, а в шест часа сутринта ме чакай пред вратата.

— Господине, аз изпих и изядох най-почтено парите, които ми дадохте тая сутрин, така че нямам нито пукната пара, в случай че ми стане студено.

— Вземи половин пистол. До утре.

Д’Артанян слезе от коня си, хвърли повода на Планше и се отдалечи бързо, като се загърна в мантията си.