Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Когато вратата се отвори и Джи се изправи пред мен, нямах думи да изразя радостта си. За миг и двамата просто стояхме и се гледахме. После той се спусна към мен и подхвана Окланд. Претърколи го нежно в прегръдката си — явно би могъл да държи и бебе в ръцете си, без никаква опасност.
Обърна се и тръгна през коридора към стаята в дъното. Последвах го отпуснат — сега, когато трябваше да нося само себе си. Зад мен Шелби се пресегна и ме потупа леко по раменете.
Влязохме в стаята. Зенда и Снед се изправиха. Както Джи, така и Снед все още успяваше да изглежда категорично груб и опасен, дори и приютен в призрачен апартамент. Кимна ми.
— Значи си отгатнал правилното място, Джи — каза той.
Джи изръмжа и остави внимателно Окланд на канапето. Скъса крачола на Действащия и разгледа раната.
Взирах се в Зенда, тя — в мен. Вместо широките поли, които носеше последните години, и властните костюми, тя бе обула изтъркани черни джинси и дълго яке в наситено зелено. Бе прихванала косата си с ластиче. Изглеждаше млада и висока, както винаги.
Усмихна се и тръгна към мен. Предполагам, че приличах на себе си, защото бях облечен, както винаги. Когато се пресегна и ме прегърна, десет години се стопиха. Почувствах отново пъзела, разбрах, че е нужен. Продължи само миг, но ми бе достатъчно, за да проумея, че нещата трябва да се променят. Трябваше, най-накрая.
— Счупен? — дочух въпроса на Снед.
— Йеа — отговорих аз. Ръката на Зенда погали моята, преди да се отдели от мен. — И прострелян. — Клекнах до Джи при канапето. Шелби и Зенда се поздравиха. И преди са се виждали, но не често. Не знам защо, но се отнасят хладно една към друга. — Много ли е зле, Джи?
— Зле е. Ще умре.
— Не, недей така. Кажи ми го направо.
— Какво мога да ти кажа, Старк? Ще си умре. Погледни! — Погледнах. И видях локва кръв. — Изгубил е много кръв, болен е. Ако тук имаше медицински център, може би щеше да има някакъв шанс. Но няма! Няма начин да се оправи.
Притиснах лицето си с ръце. И преди съм губил клиенти. Все едно си лекар и губиш пациент — не си предписал правилното лекарство в правилния момент. Някой умира. Колкото и да си повтаряш, че си направил всичко възможно, че си взел най-добрите решения за момента, пак се чувстваш отвратително. Не е твоя вината, но е. Твоя е.
Върнах се в центъра на стаята. Зенда, Шелби и Снед ме гледаха. Не ми беше приятно да ставам център на внимание. Чувствах се зле. Това не бе просто клиент. Нито пък само някаква работа. Апартаментът приличаше на бледо осветена сцена, а приятелите ми — на актьори, случайно попаднали там. Нямаше публика, нито сценарий. Стоях там, а в мен бяха вперени очите на хората, които добре ме познаваха. Накрая осъзнах, че трябва отново да стигна до същността на нещата, че трябва да направя нещо.
Мигът се проточи и избухна. Посегнах към чашата с кафе. Шелби поднови разговора.
— Момчета, съзнавате ли, че цялата сграда е пълна с котки?
Всички леко помръднахме, раздвижихме се. Стаята стана отново стая.
— Йеа — каза Снед, може би малко неспокоен. — Пълни се от няколко часа. Котаракът на Старк също е някъде там. — Той млъкна, после я погледна. — Коя си ти всъщност?
Зенда също си наля кафе.
— Защо този апартамент? — попитах аз. Тя вдигна рамене. Открих, че търся запалката си, изучавам кафето си, правя всичко друго освен да я погледна в очите. Чудех се дали забелязва, дали чувства нещо. Искаше ми се да съм сигурен, че само аз усещам нещо.
— Минахме през Моаре 5 — каза тя. — Но Спенгъл изскочи от ръцете ми и побягна. Ние го последвахме. — Тя отново вдигна рамене, този път по-високо. Кимнах. — Всички виждаме — добави сериозно тя, — става нещо странно.
— Не се шегуваш.
— Да. Г-н В дойде да говори с мен пет минути преди да се обади Джи. — Като чух това се сетих, че Дарв и още трима дебнеха отвън на портала. Може би вече бяха вътре.
— И?
— Изглеждаше уморен. Много уморен.
— Какво искаше?
— Не съм сигурна. Точно това е странното. Влезе в офиса ми, поздрави ме. Попита как съм. След това не изглеждаше да има какво да каже, но остана. Сякаш… — тя млъкна.
— Сякаш какво? Кажи ми.
— Сякаш искаше да ми каже нещо, но не знаеше какво. Постоя още няколко минути и си замина. Точно преди да затвори вратата ми каза: „Става нещо много странно, но не знам какво. Кажи на приятеля си да внимава.“
Джи ме изпревари.
— Старк, Окланд е зле.
Погледнах Действащия. Дишаше неравномерно, хриптеше. Лицето му приличаше на това на дядо ми в снега. Следващите трийсет секунди се оказаха безкрайно дълги. Снед вдигна глава.