Капитани на фрегати
- Автор: Чуковски Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яню Стоевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Капитани на фрегати». Краткое содержание книги:
РАЗХОДКА ПО ОСТРОВА
На разсъмване Робъртс изчезна от кораба. Всички чакаха кога най-после ще даде знак как вървят преговорите. Мнозина, наплашени от вчерашните военни песни на островитяните, се съмняваха в успеха му. Към обяд Робъртс се върна. Той се усмихваше.
— Тръгвайте — каза той на Крузенщерн. — Всичко е уредено!
След вчерашното нападение на лодката, разбира се, би било безразсъдно да тръгнат невъоръжени. Моряците тръгнаха за острова в две лодки — едната под началството на Крузенщерн, другата под началството на Лисянски. Във всяка лодка имаше по един лейтенант и десет матроси с пушки. Робъртс вървеше с Крузенщерн.
На брега беше пусто и тихо. Всички островитяни се бяха изпокрили. Крузенщерн остави девет матроса под командата на лейтенанта да пазят лодките. Останалите тръгнаха след Робъртс към селото.
Робъртс ги поведе по нова пътека.
Отрядът с мъка си пробиваше път през гъстата, буйна трева. Прегазиха няколко ручейчета. Стана нужда да заобиколят гората, преплетена с лиани, толкова гъста беше тя.
Моряците останаха поразени от високите стъбла и от изобилието на плодове по кокосовите палми и хлебното дърво.
Зад гората започваха селските ниви, заградени с плетове, направени от прътите на някакво особено дърво, съвсем бели и блестящи на слънцето. Тези ниви бяха засадени с растението таро, коренът на което се ядеше, и с банани.
Като премина нивите, отрядът влезе в селото и закрачи между тръстиковите колиби.
Островитяните гледаха навъсено моряците от вратниците на своите хижи, но никой не им преграждаше пътя.
Ето най-сетне и кралската колиба. Насреща им излезе, както и миналия път, Тапега.
Той се усмихваше радостно. Лицето му не изразяваше нищо освен приветлива любезност. Личеше си, че Робъртс добросъвестно е изпълнил възложеното му дипломатическо поръчение и кралят считаше мира вече за възобновен.
Крузенщерн, Лисянски, Робъртс и лейтенант Арбузов влязоха след краля в колибата и седнаха на рогозките редом с жените. Крузенщерн веднага започна да раздава подаръците: всички получиха още по едно огледалце, а кралицата освен това и няколко аршина жълт плат. На Тапега Крузенщерн донесе офицерска сабя, която Тапега взе с възторг. За вчерашното скарване никой не каза ни дума, сякаш никога не се е случвало.
Като поседя с гостите няколко минути, Тапега предложи на всички да обядват, но Крузенщерн благодари и отказа. Той помоли Тапега да му покаже островитянското гробище, така наречения морай. Крузенщерн беше чел описания за гробищата на Тихоокеанските острови в книги на пътешественици и много искаше да ги види сам. Тапега се съгласи на драго сърце да отведе моряците на семейния кралски морай, където почиваха останките на неговите прадеди. Всички излязоха от колибата.
Навън показаха на Крузенщерн внучката на Тапега, шестмесечното момиченце на най-големия му син. Децата на краля и на неговите синове като малки се считаха за богове и островитяните им правеха почести като на богове. Малкият бог живееше в отделна колиба, която беше табу за всички освен за майката и лелите. Колибата му служеше за храм. Едва след като достигне десетгодишна възраст, детето от кралската фамилия преставаше да бъде бог и можеше да се пресели в колибата на своите родители. Крузенщерн погали по главичката момиченцето, което смучеше юмручето си, и с това зарадва много баба му — кралицата.
Тапега поведе гостите си към планините, намиращи се по средата на острова. Робъртс обясни на Крузенщерн, че всички мораи на островитяните се правят обикновено в полите на някаква планина.
Пътят се възкачваше нагоре, тропическото слънце печеше немилостиво, пътниците премаляваха от жегата и скоро се умориха. Най-после те стигнаха до един зелен, почти отвесен планински склон. Тапега ги въведе в малка горичка. Оказа се, че тази горичка е именно кралският морай.
Моряците потръпнаха от задушливия мирис на трупове. Посред клоните на дърветата бяха построени навеси от тънки прътове. На тези навеси лежаха човешки черепи и кости. Жителите на Нуку Хива не заравяха мъртъвците си в земята, а ги поставяха на дърветата сред клоните. Месото изяждаха хищните морски птици, а костите оставаха.