Градът на мрака
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Градът на мрака». Краткое содержание книги:
Ала гномът не издаде и звук. Никога нямаше да достави това удоволствие на Дайнин. Преди двама войни да го избутат от стаята, Белвар погледна към Дризт за последен път и въпреки суровото изражение на младежа, видя в очите му искрено страдание и извинение.
Когато водачът на гномовете беше изведен от нишата, през другия тунел в нея влязоха мрачните елфи, преследвали избягалите свиърфнебли.
— Не можахме да ги хванем в тези ниски галерии — оплака се един от тях.
— Проклятие! — изръмжа Дайнин; да върнеш в Блингденстоун един гном, след като си му отрязал ръцете, беше едно, но да оставиш някоя от тези гадини да ти се изплъзне безнаказано — това си беше съвсем друго. — Трябваше да ги хванете!
— Гуенивар ще свърши тази работа — заяви Масой и повика котката, без да изпуска Дризт от погледа си.
Сърцето на младия До’Урден запрепуска, докато гледаше как магьосникът гали пантерата.
— Хайде, мила моя. Да заловим тези гномове! — Хюнет усети, че тези думи жегнаха Дризт; знаеше, че той не одобрява участието на пантерата в такива преследвания.
— Избягали ли са? — обърна се младият войн към своя брат, а в гласа му звучеше отчаяние.
— Ще тичат по целия път до Блингденстоун — отвърна спокойно Дайнин. — Ако им позволя.
— А ще се върнат ли тук?
Като чу абсурдния въпрос на Дризт, първият син направи кисела гримаса.
— Ти би ли го направил?
— Значи сме изпълнили своя дълг — заключи Дризт в напразни опити да провали долните планове на Масой.
— Днес спечелихме — съгласи се Дайнин, — въпреки че загубите ни не бяха малко. Но можем още да се позабавляваме с помощта на пантерата на магьосника.
— Да се позабавляваме — повтори Масой на Дризт. — Тръгвай, Гуенивар, в тунелите. Покажи ни колко бързо тичат уплашените свиърфнебли!
Бяха изминали само няколко минути, когато котката се завърна в стаята и в устата си носеше мъртъв гном. Тя пусна тялото в краката на Масой, а той й нареди:
— Връщай се! Донеси ми още!
Звукът, с който трупът падна на земята, накара Дризт да потръпне. Младежът погледна пантерата в очите и прочете в тях тъга, дълбока колкото неговата. Котката беше ловец. И тя като Дризт имаше достойнство. Но за Масой, Гуенивар беше просто играчка и нищо повече — инструмент, с който доставяше удоволствие на извратената си същност. Той я караше да убива, защото убийството го правеше щастлив.
В ръцете на магьосника, Гуенивар беше просто убиец.
Пантерата спря на входа на малкия тунел и погледна към Дризт, а очите й почти го молеха за прошка.
— Върви! — изкрещя Масой и изрита животното; после хвърли отмъстителен поглед към младия До’Урден.
Магьосникът бе изпуснал своя шанс да убие мрачния войн и трябваше много внимателно да обясни на коравосърдечната си майка защо е допуснал тази грешка. Но той реши да не мисли за неприятната случка сега; в момента му стигаше гледката на измъчения, глупав До’Урден.
Дайнин и останалите не разбраха какво ставаше между Дризт и Масой — бяха прекалено заети да чакат завръщането на Гуенивар, да гадаят каква сила ще използват гномовете срещу перфектния убиец и да се забавляват в този тягостен миг. Веселяха се с онова типично за мрачните елфи чувство за хумор, което ги караше да се смеят, когато от очите им трябваше да се леят сълзи.
Пета част
Закнафейн
Закнафейн До’Урден — наставник, учител, приятел. Често ми се случваше да не го виждам в толкова добра светлина, заслепен от мъка и от собствената ми неудовлетвореност. Дали не исках от него повече, отколкото можеше да ми даде? Дали не очаквах от една изстрадала душа да бъде идеална? Издигах Закнафейн на пиедестал, който той не можеше да достигне; или му беше невъзможно, заради света, в който живееше?
Можех да стана като него. Можех да живея безпомощен, хванат в капана на собствената си ярост; погребан под тежестта на мъката, причинена ми от реалността и злото, обладало моето семейство, целия Мензоберанзан. Можех никога да не намеря изход.
Логично е предположението, че се учим от грешките на нашите предци. Вярвам, че в него се крие моето спасение. Без примера, даден ми от Закнафейн, аз също нямаше да намеря изход.
Дали пътят, по който поех, бе по-добър от този, избран от Закнафейн? Мисля, че да, макар че отчаянието често ме подтикваше да тръгна по другия. Щеше да е по-лесно. Но истината е нищо в лицето на онзи, който се самозаблуждава и принципите губят стойността си, когато не можеш да живееш според собствените си стандарти.
Ако това е така, значи пътят, който съм избрал е по-добър.
Живея с много болки — скърбя за моя народ, за мен самия, но най-много за Повелителя на меча, който ме научи как и кога да използвам оръжието си и който изгубих отдавна.