Пробудена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Пробудена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Зейдист, бивш кръвен роб, носи белезите на минало, изпълнено със страдания и унижения. Прочут с неукротимата си ярост и злокобни дела, той буди страх както у хората, така и у вампирите. Гневът е единственият му спътник, а ужасът — неговата стихия. До момента, в който спасява една красива жена от смъртоносното Общество на лесърите.
Бела е мигновено запленена от кипящата сила на Зейдист. Но докато страстта им един към друг нараства, жаждата за отмъщение на Зейдист над мъчителите на Бела го довежда до ръба на лудостта. Сега Бела трябва да помогне на своя любим да излекува раните от своето изтерзано минало и да намери бъдеще с нея…
на движението му топлината смени мястото си… Намираше се в нечии
прегръдки. Някакъв мъж го бе прегърнал откъм гърба.
Робът се отдръпна от твърдото мускулесто тяло и започна да се
влачи през калта и прахта. Макар и слабо и замъглено, зрението му
показваше пътя. Видя огромен камък и се скри зад него. Почувствал се в
относителна безопасност, си пое дълбоко дъх, макар това да предизвика
болки в цялото му тяло. Вдъхна мириса на море и неприятната воня на
мъртва риба.
Долови и някаква друга миризма, остра и метална…
Надникна иззад ръба на камъка. Макар и зрението му да бе слабо, различи силуета на мъжа, който беше влязъл в килията заедно с
Господарката. Воинът беше опрял гръб на стената на пещерата, дългата му коса се спускаше на вълни върху мощните му рамене. Скъпите
му дрехи бяха разкъсани, а в жълтите му очи се таеше единствено мъка.
От него се излъчва другата миризма, помисли си робът. Тъгата на
този непознат имаше свой собствен мирис.
Робът подуши отново въздуха и усети странно подръпване на
кожата. Вдигна длан към бузата си. Пръстите му напипаха груб неравен
ръб… Проследи разреза до челото си. После — надолу до горната си
устна. И си спомни как острието на ножа се спусна над него. Спомни си
и вика си, последвал изгарящата болка от срязването.
Затрепери и се обгърна с ръце.
— Трябва да се топлим един друг — каза воинът. — Преди малко
правех единствено това. Нямам… нечисти помисли към теб. Бих взел
болката ти, ако можех.
Но всички мъже, които идваха с Господарката в килията, искаха да
бъдат с роба. Тя затова ги и водеше. Харесваше й да гледа, докато…
Но после си спомни как воинът вдигна кинжала, а изражението му
говореше, че се кани да изкорми Господарката като прасе.
Робът отвори уста и запита с дрезгав глас: — Кой сте вие, господарю?
Устата му не се движеше лесно като преди и думите му бяха неясни.
Опита отново, но воинът го прекъсна.
— Чух въпроса ти — острата метална миризма на мъката стана по-
силна и задуши дори вонята, разнасяща се от гниещата риба. — Казвам
се Фюри. Аз съм… твой брат.
— Не — робът поклати глава. — Аз нямам семейство, господарю.
— Не, аз не съм… — мъжът прочисти гърлото си. — Не съм ти…
господар. Винаги си имал семейство. Беше ни отнет. Търся те вече
повече от век.
— Страхувам се, че грешите.
Воинът направи движение, като че ли се канеше да стане, и робът
побърза да се отдръпне. Сведе поглед към земята и покри главата си с
ръце. Не можеше да понесе мисълта, че отново ще го бият, макар и да го
бе заслужил с неподчинението си, и побърза да каже, ломотейки: — Не исках да ви обидя, господарю. Поднасям ви уважението си.
— Господи! — от гърлото на непознатия излезе някакъв неясен
приглушен звук. — Няма да те ударя. В безопасност си… Открих те, братко.
Робът отново поклати глава, неспособен да слуша повече. Изведнъж
осъзна какво ще се случи след падането на нощта, какво трябваше да се
случи. Той бе собственост на Господарката, което означаваше, че
трябва да го предадат обратно в ръцете й.
— Умолявам ви — изстена той, — не ме връщайте при нея. Убийте
ме сега… Не искам отново да бъда затворен в онази килия.
— Ще убия и двама ни, но няма да позволя отново да бъдеш хвърлен в
тъмница.
Робът вдигна поглед. Жълтите очи на воина горяха в мрака.
Той втренчи поглед в тях. Времето минаваше. И тогава си спомни…
Много, много отдавна, когато беше дошъл в съзнание след
преобразяването си, Господарката му бе казала, че харесва яркожълтите
му очи. Сред тяхната раса жълтите ириси бяха нещо рядко. Думите и
действията на воина започнаха да достигат до съзнанието му. Защо
някой непознат ще се бие, за да го освободи?
Воинът се размърда, трепна и повдигна едното си бедро.
Долната половина на крака му я нямаше.
Робът отвори широко очи. Как бе успял да спаси и двама им с
подобна рана? Би трябвало да му е струвало огромно усилие, за да държи
дори собствената си глава над водата. Защо просто не го бе оставил да
се удави? Само кръвна връзка можеше да бъде причината за подобна
всеотдайност.
— Ти си мой брат? — изрече неясно робът. Ранената горна устна му
пречеше да говори. — Наистина ли съм твоя плът и кръв?
— Да. Ние сме близнаци.
Робът затрепери неудържимо.
— Не е вярно.
— Напротив. Това е истината.
Робът бе завладян от необясним ужас, който го скова в ледената си
хватка. Сви се на кълбо, макар да изпитваше болка, тъй като кожата
почти по цялото му тяло беше смъкната, а плътта оголена. Никога не му