Пробудена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Пробудена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Зейдист, бивш кръвен роб, носи белезите на минало, изпълнено със страдания и унижения. Прочут с неукротимата си ярост и злокобни дела, той буди страх както у хората, така и у вампирите. Гневът е единственият му спътник, а ужасът — неговата стихия. До момента, в който спасява една красива жена от смъртоносното Общество на лесърите.
Бела е мигновено запленена от кипящата сила на Зейдист. Но докато страстта им един към друг нараства, жаждата за отмъщение на Зейдист над мъчителите на Бела го довежда до ръба на лудостта. Сега Бела трябва да помогне на своя любим да излекува раните от своето изтерзано минало и да намери бъдеще с нея…
>28.
Зейдист спря в подземния тунел на половината разстояние между
главната сграда и къщата, в която живееха Вишъс и Бъч.
Хвърли поглед зад себе си към редицата лампи по тавана. Те
продължаваха и напред — сякаш до безкрая. Не виждаше нито вратата, през която бе влязъл, нито онази, през която щеше да излезе.
Е, и ако това не бе идеалната метафора на живота.
Облегна се на стоманената стена на тунела. Чувстваше се в капан, независимо от факта, че никой и нищо не го задържаше.
О, това не беше вярно. Капанът беше Бела. Тя го оковаваше във
вериги.
Привързваше го към красивото си тяло и нежното си сърце, примамваше го с онази ненавременна и невъзможна любов, която гореше в
сапфирените й очи. Да… Бе хванат в капан.
Неочаквано и за самия него, мислите му се насочиха към онази нощ, в
която Фюри го освободи от робството.
Господарката влезе в килията, придружена от друг мъж, но това не
предизвика никакви чувства у роба. След сто години робство погледите
на другите мъже вече не го притесняваха, ужасът на изнасилванията му
беше добре познат. Нямаше какво повече да научи за насилието. Живееше
в монотонен и еднообразен ад и истинското мъчение произтичаше от
това, че краят на пленничеството му не се виждаше.
Но внезапно усети нещо странно. Нещо… различно. Обърна глава и
погледна непознатия. Първата му мисъл бе, че е едър и облечен в скъпи
дрехи, следователно е воин. Следващата беше, че вижда шокираща мъка
и съчувствие в жълтите му очи. Наистина, непознатият, който стоеше
на прага, беше така пребледнял, че кожата му бе станала
восъчножълта.
Миризмата на омразния мехлем нахлу в ноздрите на роба и той
отново втренчи поглед в тавана, без да се интересува от онова, което
щеше да последва. Но докато въздействаха на мъжествеността му, в
стаята нахлу вълна от емоции. Погледна повторно мъжа, който стоеше
до вратата. И смръщи вежди. Воинът протягаше ръка към кинжала си и
гледаше Господарката така, сякаш се канеше да я убие…
Другата врата се отвори рязко. Вътре се втурна един от
придворните и заговори бързо, изпаднал в паника. После килията се
изпълни със стражи, оръжия и гняв. Мъжът, който предвождаше
групата, сграбчи грубо Господарката и я зашлеви толкова силно, че тя се
удари в каменната стена. След това се спусна към роба с нож в ръка, а
той извика, като видя острието да се спуска над лицето му. Изгаряща
болка разкъса челото, носа и бузата му. И мракът го обгърна.
Когато дойде в съзнание, висеше, завързан за врата, и тежестта на
тялото му го дърпаше надолу и го задушаваше. Умът му се беше събудил
отново в мига, в който тялото му бе разбрало, че поема последния си
дъх. Жалък опит за спасение, помисли си той.
Боже, не трябваше ли да усеща болка? Чудеше се дали са го полели с
вода, защото кожата му бе мокра. После осъзна, че в очите му капе нещо
гъсто. Кръв. Къпеше се в собствената си кръв.
А какъв беше целият този шум около него? Звън на мечове и борба?
Едва поемайки си въздух, отвори очи и за част от секундата
забрави, че не може да диша. Видя морето. Пред погледа му се
разстилаше безкрайният океан. Радостта се възроди в сърцето му за
миг, а после недостигът на въздух замъгли зрението му. Клепачите му
потрепнаха и той се отпусна безсилен, но благодарен, че е видял океана
за последен път, преди да умре. Запита се мимоходом дали Небитието
ще прилича поне малко на този огромен хоризонт, на тази необятна шир, едновременно непознаваема и гостоприемна.
В мига, в който пред очите му изплува бяла светлина, натискът
върху шията му престана и той почувства някой да подхвърля грубо
тялото му. Долови викове и резки движения, а след това го понесоха и
той целият се тресеше и подскачаше. Краят и на това усещане беше
рязък и неочакван. Агонията и болката го бяха завладели и се бяха
просмукали дори в костите му.
Чу два изстрела. И викове на болка, които не излизаха от неговото
гърло. Последваха силен рев и порив на вятъра. И ласката на въздуха по
гърба му. Падаше…
О, Господи, океанът. Обзе го паника. Солта…
Почувства меката възглавница на водата само за миг, преди
усещането за солта, която разяждаше пресните му рани, да го потопи в
болка и мрак. Изгуби съзнание.
Когато отново се свести, усещаше тялото си като торба, пълна с
болка. Смътно осъзна, че едната му страна е скована от студ, а другата
е сравнително топла. Раздвижи се и се опита да се огледа. В резултат