Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Обличаше се добре и принадлежеше към един женски клуб, но нямаше нищо общо с намусените неврастенички, които мислят само за правата на жените. Правата си тя получаваше несъзнателно, те идваха сами към нея и тя знаеше как най-добре да ги използва, като буди само възхищение у висшето общество, към което принадлежеше може би не толкова с държанието си, колкото по рождение, по възпитание и по истинско, тайно мерило — чувството за собственост.
Дъщеря на бедфорширдски адвокат, а по майка внучка на духовник, ни веднъж през своя тежък брак с халосания по природа кротък художник, който я бе изоставил заради някаква актриса, тя не бе забравила изискванията, вярванията, съкровените чувства на Обществото; и щом си възвърна свободата, озова се в самия център на форсайтовщината.
Винаги в добро настроение и „добре осведомена“, тя беше навред добре дошла. Никой не се изненадваше, нито я укоряваше, ако я срещнеше по Рейн, в Зермат или на разходка с друга дама и двама господа; смяташе се, че тя умее напълно да спазва границите, и сърцата на всички форсайтовци се възхищаваха от този чуден вътрешен усет, който й даваше възможност да се наслаждава на всичко, без да се излага. По общо мнение тъкмо такива жени като мисис Макендър трябва да увековечат и умножат броя на идеалния тип жена. Тя нямаше деца.
Най-противни й бяха нежните жени, у които мъжете намираха „чар“; а към мисис Соумс бе изпитвала винаги особена ненавист.
Тя съзнаваше, макар и смътно, че приеме ли се за критерий чарът, ловкостта и способността стават безпредметни; а неуловимият чар на Айрин — който не можеше да отрече — тя ненавиждаше още по-дълбоко, защото той разстройваше понякога всичките й планове.
Казваше, все пак, че не можела да разбере какво харесват в тази жена… тя била без енергия… никога не би могла да се оправи сама… всеки щял да може да я изиграе… Чудно наистина защо мъжете се възхищавали от нея!
Мисис Макендър не беше зла по природа, но като успя да запази положението си в обществото след тежките изпитания на брачния живот, тя се смяташе за длъжна да е винаги „добре осведомена“. Затова и през ум не й мина да премълчи за „ония двамата“ в парка. А случи се още същия ден да вечеря у Тимоти, дето отиваше понякога да „поразвесели старите“, както обичаше да се изразява. Защото с нея канеха винаги едни и същи лица: Уинифред Дарти и съпруга й; Франси, поради това че се числи към артистичните кръгове, защото и мисис Макендър пишеше статии по въпросите на модата в „Да дойде царството на жените“; а за да има кой да я ухажва, канеха — ако можеха да ги намерят — двамата братя Хейман; макар че не продумваха, те бяха смятани за най-добре запознати с последните новости в доброто общество.
В седем и двайсет и пет, загърната в театралното си манто, с яка от чинчила, тя завъртя електрическия ключ в своето малко антре, излезе в коридора и се спря да провери дали не е забравила ключа. Тези малки самостоятелни апартаменти бяха удобни; нямаше светлина и въздух, разбира се, но можеше да го затвори, когато й хрумне, и да замине. Нямаше грижи с прислугата, не се чувстваше обвързана както по времето, когато горкият мил Фред се въртеше наоколо й като побъркан. Тя не изпитваше никакво злопаметство към горкия мил Фред, който беше такъв глупак; но мисълта за оная актриса и сега дори извикваше у нея горчива, презрителна усмивка.
Тя дръпна силно вратата и прекоси коридора с мрачните орехови стени и безкрайна редица кафяви номерирани врати. Асансьорът слизаше; загъната до уши в дългото манто, с безукорно прибрани червеникави коси, зачака да спре пред нейния етаж. Вътре имаше вече трима души: един мъж с широка бяла жилетка и кръгло детско лице и две възрастни дами в черно, с ръце в зимни ръкавици с един пръст.
Мисис Макендър им се усмихна; познаваше ги. И тримата, тържествено мълчаливи досега, заприказваха веднага. Това беше една от тайните дарби на мисис Макендър — да поведе разговор.
Разговорът продължи, докато слязоха петте етажа; грумът стоеше гърбом, обърнал към решетката на вратата безсрамното си лице.
В партера се разделиха: мъжът с бялата жилетка тръгна сантиментално към билярдната, двете старици — да вечерят, като си казваха: „Приятна женичка“, „Голяма бъбрица“, а мисис Макендър — към файтона си.
Когато мисис Макендър вечеряше у Тимоти (когото никой не бе убедил досега да слезе), разговорът взимаше волния светски тон, възприет на събрания у Форсайтови, а тъкмо това й даваше възможност да се прояви.