Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Двойка след двойка се стичаха през всяка врата по алеите и изсъхналата трева, промъкваха се безшумно една подир друга от осветените пространства към заслона на къдравите дървета и там, притиснати до някой ствол или под сянката на храстите, забравяха всичко в галещия здрач.
За новодошлите, които вървяха по алеите, тия предшественици бяха просто част от изпълнения с нега полумрак, откъдето долиташе само странен шепот, глухо туптене на безброй сърца, но когато този шепот достигаше до двойките на светло, гласовете им трепваха и заглъхваха; ръцете им се преплитаха, очите им започваха да се търсят, да пронизват и да изследват тъмнината. И изведнъж, притеглени сякаш от невидими ръце, тя прескачаха оградата и, безгласни като сенки, изчезваха от осветеното поле.
Обгърнато от далечния, неуловим тътнеж на града, безмълвието тръпнеше от неизброимите страсти, надежди и любов на множество воюващи човешки атома; защото, въпреки неодобрението на голямата форсайтовска общност — общинският съвет, който смяташе, че любовта е, след проблема за цивилизацията, най-опасната язва за обществото — в този парк и в стотици други паркове ставаше тази нощ онова, без което хилядите заводи, черкви, магазини, данъци и канали, за които този съвет се грижеше, щяха да бъдат артерии без кръв, човек без сърце.
Копнежът за самозабрава, страст и любов, стаен под дърветата, пируваше потайно далече от пазителите на своя безмилостен враг — „чувството за собственост“, а Соумс вървеше покрай езерото на връщане от Бейзуотър, дето беше отишъл сам на вечеря у Тимоти, и мислеше за предстоящото дело, когато кръвта се отдръпна внезапно от сърцето му при звука на тих смях и целувки. Помисли да пише сутринта до „Таймс“, да обърне внимание на редактора за онова, което става из Лондонските паркове. Но не го направи, защото се ужасяваше да види името си в печата.
Но, както беше сам зажаднял за това, шепотът в тишината, зърнатите сенки в мрака му подействаха като някакво злотворно възбудително. Той изостави алеята покрай водата и се промъкна покрай дърветата, край дълбоката сянка на дребните насаждения, с надвиснали над тях кестенови клони — едно още по-голямо скривалище, из което се движеше с лъкатушене, — за да наблюдава скришом наредените до столовете пейки и прегърнатите влюбени, трепващи при неговото приближаване.
После застана на възвишението над Серпантината75, дето, съвсем осветена, черен силует върху фона на сребристата вода, седеше неподвижна двойка; жената бе скрила лице в рамото на мъжа — и те представляваха едно-единствено тяло, един изваян, безмълвен и безсрамен символ на страстта.
Ужилен от това видение, Соумс побърза да потъне още по-навътре в сянката на дърветата.
За какво мислеше и какво търсеше той в тая разходка? Храна за глада си… светлина в мрака? Какво се надяваше да открие — безлично познание на човешкото сърце… или завършека на своята лична потайна трагедия… Кой знае дали някоя от тия тъмни, безименни, неузнаваеми двойки не са именно той и тя?
Не, той не можеше да търси такова нещо — съпругата на Соумс Форсайт да седи в парка като жена от простолюдието! Подобна мисъл беше недопустима; и той отминаваше пейките с безшумни стъпки.
Веднъж го изругаха; после шепотът: „Да можеше да е все така!“ изсмука отново кръвта от сърцето му и той зачака, упорито и търпеливо, двойката да стане. Но когато минаха край него — само някаква слабичка продавачка в раздърпана блуза се притискаше до своя любим.
Стотици влюбени нашепваха същото пожелание в тишината на леса. Стотици влюбени се притискаха един в друг.
Той потрепера от внезапно отвращение и се върна на алеята. Отказал се бе от своето безцелно търсене.
Среща в ботаническата градина
За Джолиън младши, който нямаше материалните възможности на един Форсайт, беше понякога мъчно да отдели пари за излети сред природата, без които някои акварелист не взема четката.
Всъщност той биваше често принуден да отнесе кутията с боите си в Ботаническата градина и там, седнал на сгъваемо столче по някой чилийски бор или каучуково дърво да рисува с часове.
Един художествен критик, който бе разгледал неотдавна работата му, се бе изказал така:
„Картините ви са в известно отношение доста добри: по тон, по багри, а някои от тях безспорно и по усет към природата. Но, виждате ли, много са разнородни; никога няма да накарате публиката да се загледа в тях. Ако бяхте взели определен сюжет, например «Вечер в Лондон» или «Кристалният дворец76 напролет», и дадете цялата поредица от него, хората ще разберат веднага какво гледат. Всички, които са си създали име в изкуството, като Кръм Стоун или Блийдър, са го спечелили, защото са отбягвали неочакваното; обособявали са творчеството си и са го затваряли в едни и същи рамки, та публиката да узнае у кого какво търси. Това е съвсем разумно, тъй като никой колекционер не желае хората да душат платното, за да познаят от кого са картините му; той желае веднага да кажат: «Първокласен Форсайт». А за вас е още по-важно да си избирате сюжети, които могат веднага да се познаят, защото и без това в стила ви няма особена самобитност.“
75
Езеро в Хайд парк.
76
Огромна сграда от метал и стъкло, построена за изложбата от 1851 г., изгоряла преди Втората световна война.