Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
Ако спътникът се намираше тук, водата около него най-вероятно щеше да е най-гореща. Затова той променяше посоката винаги щом усетеше, че температурата спада, и се гмуркаше дълбоко на най-топлите места, като осветяваше скалистото дъно с лъча на фенерчето си. Пред погледа му преминаваха тлъсти пъстърви, нечия изгубена обувка, водорасли.
Стигна до един особено горещ участък, дълбоко си пое дъх и енергично заплува надолу. На дълбочина около три метра тъпанчетата му започнаха да пищят от налягането… и тогава зърна под себе си проблясък. Нещо отразяваше лъча на фенерчето му.
— Дай наляво — разнесе се в ухото му развълнуваният глас на Джейда.
Той изпълни указанието й, завъртя се и се насочи натам. Лъчът му прониза водата чак до дъното.
И тогава го видя — потънало в кратер в скалата, заобиколено от разтопен метал и овъглени останки.
Окото Господне.
Напълно унищожено.
17:34 ч.
На Джейда й се доплака.
— Не е останало нищо!
Въпреки лошата картина, която се разваляше още повече с дълбочината, виждаше, че всъщност няма какво да спасяват. Голям колкото количка на уличен продавач на хотдог, спътникът беше представлявал великолепен синтез на теория, инженерство и дизайн.
Астрофизичката се взираше в треперещия образ на екрана — купчина изгорели останки с големина на минихладилник. Резултатът от невероятната температура, развила се при навлизането на спътника в атмосферата, а после и от сблъсъка му с повърхността на езерото, бяха овъглени развалини. Тук-там се различаваха отделни детайли: обгорен светлинен датчик, къс от слънчевата батерия, споен в едно с външния корпус, разбит магнитометър. Вероятността да открият оцеляла електроника или информация се равняваше на нула.
Трябваше да го признае — и пред себе си, и пред Дънкан.
Той заплува нагоре, за да си поеме въздух, и изскочи на повърхността, разсичайки я с мощното си тяло. Косата му беше залепнала за скалпа.
И очевидно вече знаеше истината.
На лицето му бе изписана покруса.
Нейното сигурно не изглеждаше по-различно.
„След като дойдохме чак тук, преживяхме толкова много…“
Джейда поклати глава. Нямаше надежда останките да им дадат отговори, да им подскажат как да предотвратят надвисналата на хоризонта катастрофа.
Дънкан посочи с палец към дъното.
— Спътникът е на около четири и половина метра дълбочина. Ще видя дали ще успея поне да го повдигна. Може да се наложи да го извадя на части.
Астрофизичката разбираше, че той има нужда да върши нещо, каквото и да е, стига да го избави от усещането за провал.
— Трябва да докладвам в командването на Сигма. — Монк извади сателитния си телефон и се отдалечи, за да проведе насаме мрачния си разговор.
Забелязали разочарованието им, Санджар и Хайду се бяха отдръпнали до ръба на скалата.
На екрана Дънкан отново се гмурна и като се оттласкваше силно с крака, бързо стигна до сателита. Колебливо протегна ръце към останките — може би се опасяваше, че още са горещи. Когато пръстите му докоснаха корпуса, образът помръкна.
Джейда вдигна глава и погледна към езерото. Буят на кабела спокойно се поклащаше на повърхността. Всичко трябваше да е нормално.
— Дънкан? — повика го тя по радиостанцията. — Ако ме чуваш, изгубихме връзка.
След трийсетина секунди вълните от гмуркането му се успокоиха и астрофизичката започна да се безпокои.
Изправи се и извика през рамо на Монк:
— Нещо не е наред!
17:38 ч.
Още щом пръстите му докоснаха останките, Дънкан регистрира трептене, онова усещане за съпротивление, въпреки налягането на тази дълбочина. Топлата вода му се стори студена, когато разпозна мазното черно излъчване, същото поле като на реликвите.
Вече не можеше да има никакво съмнение, че древният кръст по някакъв начин физически е свързан с кометата. Очевидно излъчваха една и съща странна енергия.
„Тъмна енергия…“
Искаше му се веднага да изплува и да съобщи на Джейда, но първо трябваше да вдигне спътника. Хвана го и го задърпа нагоре, ала останките не помръдваха, сякаш бяха залепнали за скалното дъно. Представи си как нажеженият при навлизането в атмосферата метален корпус на сателита постепенно изстива и се споява с разтопената скала.
Ядосан, Дънкан плъзна длани по повърхността и забеляза промяна в енергийното поле. В единия край усещаше съпротивлението по-силно, отколкото в другия. Заопипва с пръсти и откри пукнатина, ръб на стоманена плоскост, огънат от силата на сблъсъка.