Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
„Глава, сърце, крака“.
Отново чу думите на Йосип.
„… да разпространи духовното му наследство от единия до другия край на Монголската империя“.
Монсиньор Верона се закова на място толкова рязко, че трябваше да се опре на облегалката на един свободен стол. Изведнъж осъзна, че всъщност не е трябвало да се фокусира върху думите на приятеля си.
— Йосип, побъркан гений такъв — промълви той. — Какъв съм глупак!
Нищо чудно, че свещеникът беше умрял с такова съжаление. Не само защото не бе успял да завърши пътуването си — макар че сигурно и това бе вярно, — но и защото сигурно бе виждал неразбирането в очите на Вигор.
— Той се е досетил! — възкликна монсиньорът.
— Какво искаш да кажеш? — попита Рейчъл. — Отец Тараско ли имаш предвид?
Вигор притисна длан към сърцето си и усети туптенето му. Спомни си онези последни мигове, когато Йосип хвана ръката му и я притисна към собствените си окървавени гърди — не само за да се сбогува, а и да го упъти по единствения възможен за него начин, преди да умре.
— Глава, сърце, крака — повтори той и потупа гърдите си, наблягайки на втората дума. — Подходът ни е абсолютно неправилен.
Рейчъл се поизправи на стола си.
— Защо?
— Главата показва границата на владенията на сина му и представлява бъдещето на Монголската империя след неговата смърт. Сърцето е символ на империята по времето на самия Чингис, на неговото настояще. И сега трябва да търсим мястото, където ханът за пръв път е стъпил и си е създал име, символизиращо миналото му.
— Глава, сърце, крака — произнесе Грей. — Бъдеще, настояще, минало.
Вигор кимна и се върна на стола си пред отворения лаптоп.
— Чингис хан не е заповядал на сина си да пръсне тялото му от единия до другия край на Монголската империя в географски смисъл. Искал е да го пръсне от миналото до бъдещето на страната.
Рейчъл се пресегна и стисна ръката му.
— Блестящо!
— Не бързай с похвалите. — Той посочи компютъра.
— Точно сега се чувствам пълен глупак, понеже Йосип искаше да ми каже всичко това, преди да умре. И все още ни предстои да използваме тази информация, за да открием къде да продължим търсенето.
— Ще се справиш.
Монсиньор Верона отвори на екрана карта на Монголската империя при управлението на Чингис хан.
— Тук е показана империята на Чингис, простираща се от Тихия океан до Каспийско море, но по-тъмният овал в Северна Монголия представлява първоначалните владения на великия хан — поясни той и посочи мястото на дисплея.
Грей надзърна над рамото му.
— Доста голяма територия.
— И няма морски излаз — прибави Вигор. — Както виждате, първоначалните му владения не стигат нито до Жълто море, нито до Тихия океан.
Всички погледнаха към кораба, докато монсиньорът остана наведен към компютърния екран и отвори още файлове за този район.
— Тогава защо ще остави точно кораб като указание? — попита Пиърс.
Вигор уголеми един участък от картата и им показа сърповидното езеро в северния край на по-тъмния овал.
— Ето защо. Това е езерото Байкал.
— И какво означава това езеро? — Грей се вторачи в картата. — Знаеш ли нещо за него?
— Само информацията, която чета в момента — отвърна монсиньор Верона и обобщи на глас. — Това е най-старото и най-дълбоко езеро на света. В него са съсредоточени над двайсет процента от сладководните запаси на планетата. За древните монголи то е било основен източник на риба… каквото е и днес.
Пиърс се вгледа по-внимателно в резбата върху кораба.
— Добре, разбирам какво означават изобразените тук риби, но какво правят тези…
— Тюлените ли? — Вигор се усмихна триумфално. Отпусна се назад, за да им покаже отворената на лаптопа снимка, тъмен лъскав силует, покатерил се върху една скала. — Позволете ми да ви представя нерпата, единственият сладководен тюлен на света и…
— Нека позная — прекъсна го Грей. — Такива тюлени се срещат единствено в езерото Байкал.
Усмивката на монсиньора стана още по-широка.
Сателитният телефон на Пиърс започна да звъни и той погледна дисплея.
— От командването на Сигма. — На излизане от заседателната зала Грей насочи показалец към Вигор. — Научи всичко възможно за това езеро.
— Вече го правя.
Монсиньор Верона погледна нагоре.
„Благодаря ти, приятелю“.
18:18 ч.
— Значи не си се чувал с Монк? — попита Пейнтър по телефона.