Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
— Вълците нападат ли хора?
— Ако не ги предизвикат, не — отвърна Санджар. — А и ние сме много. Но вече е началото на зимата и те започват да изгладняват.
Този отговор явно не се хареса на Рен.
— Тогава да продължаваме нататък, докато още е светло.
— Защо? — Монголецът посочи напред. — Вече стигнахме.
Джейда се завъртя на седлото и отново насочи вниманието си към това последно светло островче в морето на нощта. Бяха стигнали обширно плато, стъпка на великан в планинския склон. Снегът започваше трийсетина-четирийсет метра по-нагоре, ала тя не забеляза езеро.
— Къде е? — попита Дънкан.
— Зад онези скали на запад — отговори Санджар и пришпори коня си натам.
Трябваше да заобиколят скалното свлачище по тесен проход между камъните и ръба на една отвесна скала. Джейда плъзна поглед нагоре. Приличаше на лавина, замръзнала в момента на падането си, ала най-вероятно беше тук от векове.
Платото продължаваше от другата страна на свлачището — наляво свършваше със стръмни урви, а надясно се издигаха снежни склонове. По-голямата част от останалата площ се заемаше от езеро, голямо около осем декара. В тъмносинята като помръкващото небе повърхност се отразяваха облачета. Стигаше чак до самия край на ледовете, което предполагаше, че се захранва от топящия се напролет сняг, и тогава водите му най-вероятно преливаха през скалния перваз, образувайки зрелищен водопад.
Монк изравни коня си с нейния.
— Не забелязвам никакви признаци спътникът да се е разбил тук.
Имаше право. Пейзажът изглеждаше девствен, непокътнат.
Хайду се приближи до брега на езерото, ловко скочи от седлото и отведе запотената си кобила до водата. Животното натопи муцуна, за да утоли жаждата си, но после отметна глава и заотстъпва назад. Младата монголка решително постави длан върху челото й и я спря, иначе животното щеше да се подхлъзне по стръмната урва.
Сбърчил чело, Санджар слезе от коня си и подаде юздите му на Хайду. Клекна на брега и потопи длан във водата. След миг се обърна и ги погледна ококорен.
— Топла е…
Джейда си спомни разказа на очевидеца, който видял в езерото да пада огнено кълбо. Според неговите думи водата завряла. В момента определено не кипеше, но астрофизичката си представи как свръхнажеженият метал бавно се охлажда в дълбините. Езерото още не беше изстинало напълно.
— Спътникът е паднал тук — стигна до същия извод Дънкан.
— Но как можем да сме сигурни? — попита Джейда.
Монк слезе от коня си и помогна и на нея да слезе.
— Явно някой ще трябва да се гмурне и да провери.
17:12 ч.
Дънкан стоеше по боксерки на брега и трепереше от ледения вятър, който духаше от планинския връх. Бе израснал в южните части на Съединените щати и не си падаше много по студа.
Семейството му почти ежегодно се местеше от щат в щат: Джорджия, Северна Каролина, Мисисипи, Флорида. Баща му редовно сменяше работата си и оставяше двамата си сина сами да се грижат за себе си. Тъкмо затова Дънкан и малкият му брат се бяха сближили толкова. След смъртта на Били и след като майка му отдавна не живееше с тях, Дънкан и баща му бяха установили, че вече не ги свързва нищо, и постепенно се бяха отчуждили един от друг. Не се бяха чували от години и той дори нямаше представа дали баща му е жив.
— Би ли побързала? — помоли той. Нямаше желание да се рови в миналото.
Джейда беше приклекнала пред отворения си лаптоп.
— Трябва ми още малко време, за да стабилизирам сигнала.
Освен боксерките Дънкан носеше челник с водонепроницаема камера, радиостанция и светодиодно фенерче. Закаченият за буй кабел щеше да предава картината до лаптопа.
— Чуваш ли ме? — попита тя.
Рен нагласи слушалката.
— Идеално.
Джейда знаеше за сателита повече от всеки друг. Тя щеше да следи напредването му от брега и да го насочва по време на тази спасителна операция.
— Тогава сме готови — каза астрофизичката.
Монк се приближи до Дънкан.
— И да не правиш глупости.
— Май вече е късно за това.
Той нагази в плитчините и водата го посрещна с приятна топлина. Дънкан потопи цялото си тяло и след студения вятър на брега изпита истинско блаженство. В миналото се беше гмуркал в Белийз, където морето бе като чай. Езерото беше още по-топло.
Младият мъж заплува по повърхността с мощни удари и оттласквания с крака. Можеше да му отнеме часове да проучи цялото езеро, като се придвижва по заложената от тях квадратна мрежа, затова реши да стесни търсенето с помощта на детската игра на топло и студено.
Или в този случай, на топло и още по-топло.