Първият гроб отдясно

— Време е да преминете.

Елизабет се приближи към него.

— Ако някога имаш път, моят гроб е първият вдясно в новата част.

Той се подсмихна.

— Аз съм от другата страна. Погребението ми беше… хубаво.

— Моето също.

— Може и да греша — казах, като се опитвах да не се разсмея, — затова не идвайте после да ме преследвате, но съм почти сигурна, че ще се виждате там, където отивате. Имам сериозни причини да смятам, че приятелите и обичаните хора остават близо един до други.

— Странно е — заяви Елизабет. — Чувствам се, сякаш вече искам да тръгна. Все едно нямам друг избор.

— И аз изпитвам същото — каза Барбър и хвана ръката й сякаш за опора.

— Привличането е силно — обясних. — Защо мислите няма повече като вас тук? Топло и запленяващо е. И там ви е мястото.

Те се спогледаха, усмихнаха се и без да кажат нито дума повече, отпътуваха.

От моя гледна точка, преминаването е като да виждам как хората изчезват. Почувствах как се просмукаха през мен. Усетих емоциите им. Страховете им. Надеждите и мечтите им. Но също така и омразата, неприязънта, завистта. Но най-силно от всичко почувствах безграничната обич. С всяко преминаване надеждата ми за човешката раса растеше.

Елизабет беше оставила всичко, което бе притежавала, на племенниците си, а преди няколко години Барбър си беше направил застраховка живот. Майка му щеше да е богата жена.

Бях сигурна, че би предпочела сина си жив, но това беше поне малка утеха. Той й беше написал писмо, както бяха направили Елизабет и Зюсман, само че не чак толкова… емоционално. Бях убедена, че майка му се е зарадвала.

Обърнах се към Зюсман и попитах:

— Ами ти?

Той се взираше през прозореца. Наведе глава.

— Не мога да си тръгна.

— Патрик, те ще се справят.

— Знам, ще го направя, просто не сега.

Изчезна, преди да успея да кажа каквото и да било.

— Здравей, сладурче.

Обърнах се към леля Лилиан и едва не изкрещях, като видях кой я придружава. Вместо това се насилих да се усмихна.

— Здравейте, лельо Лил, господин Хабършам.

Господин Хабършам беше мъртвецът от 2Б, заради когото бях изобретила трансценденталния спрей срещу вредители.

Бяха опиянени и весели и леко ми се повдигна.

Но леля Лилиан имаше такова сладко изражение на сбръчканото си лице.

— Отиваме до ресторант „Маргарита“ да помиришем омарите, после ще се наслаждаваме на залеза, а междувременно ще правим пламенен животински секс.

К-какво? Дори и в мислите си взех да заеквам. Не можех да повярвам на ушите си. В „Маргарита“ сервираха ли изобщо омари?

— Добре, лельо Лил, забавлявайте се.

Добре, признавам, че мисълта тези двамата да правят пламенен животински секс, ме шокира. Особено като се имаше предвид, че леля ми няма зъби, а и температурата им бе под точката на замръзване. Колко пламенен можеше да бъде?