Първият гроб отдясно

Госпожа Джонсън продължи да ме полюлява в прегръдките си, докато баща ми не се появи с патрулна кола. Тогава тя спря и ме погледна.

— Къде е Бианка, миличко? Каза ли ти?

Сведох глава. Не исках да говоря, но тя толкова искаше да знае.

— До вятърната мелница отвъд дърветата е. Търсили са я на погрешно място.

Тя поплака още малко, после обсъди случилото се с баща ми, докато аз наблюдавах Големия злодей в далечината. Черната му мантия се издуваше като корабно платно на вятъра и се разгръщаше на площ, обхващаща три масивни дървета. Бе великолепен и беше единственото, от което искрено съм се плашила през целия си живот. Изчезна пред очите ми, когато госпожа Джонсън дойде да ме прегърне отново. Същия следобед откриха трупа на Бианка. На следващия ден получих голям грозд балони и ново велосипедче, но Дениз не ми позволи да ги задържа. И все пак всяка година на рождения ден на Бианка получавах грозд ярки балони и картичка с надпис „Благодаря“.

Това преживяване ме научи на две неща: че повечето хора никога няма да повярват в способностите ми, дори най-близките ми; и че повечето хора никога няма да разберат отчайващата потребност на живите да узнаят истината за съдбата на обичаните си покойници.

Без значение как се обърнаха нещата, в този ден бях причинила много болка. И още много оттогава насам. Трябваше да се уверя, че Роузи Хършил се е качила на онзи самолет. Трябваше да я придружа до пропуска и да пробутам двайсетачка на някого от персонала, за да се погрижи тя да замине. Зики не би я открил преди излитането на самолета. Той беше с мен тогава. Нима бе размислила? Със сигурност не. Беше като дете в магазин за бонбони, въодушевена от новия живот, който я очакваше. Тежкото бреме да живее под постоянна заплаха се бе вдигнало от раменете й. Не, тя не беше размислила. И вместо да защитавам клиентката си, аз си играех на „Ти гониш“ с онова долно нищожество мъжа й.

Тя ми беше поверила живота си. И аз отново бях подвела някого по най-жестокия начин.

Усетих, че Ейнджъл е в стаята и хвърлих поглед през притворени очи. Той беше свел глава и от време на време очите му се стрелваха вдясно от мен, където седеше Рейес. Тогава осъзнах, че и той е край мен и седи търпеливо, без да ме докосва, без да изисква вниманието ми. От него се излъчваше топлина като от пясъчна дюна.

Ейнджъл не искаше да се приближи, боеше се от Рейес. Започвах да разбирам по-особената същност на Рейес. Той плашеше дори и мъртъвците.

Сгуших се и зарових лице в одеялото.

— Можеше да ми кажеш — промърморих към Ейнджъл.

— Знаех, че ще се разстроиш.

— И затова изчезна за два дни.

Почти усетих как той сви рамене.

— Очаквах да продължаваш да си мислиш, че е заминала. Че никой няма да я открие.