Първият гроб отдясно

— Закъде си се разбързала?

— Ако не се появя до девет тази вечер, отиваш в затвора.

Прайс хвърли око на часовника си и ме притегли към себе си, обгръщайки талията ми с ръце.

— Това ни дава цели три часа, изпълнени с наслада, да установим кои са приятелите ти.

Ставаше ми все по-лесно и по-лесно да играя ролята на уплашена. С отмятане на главата дадох сигнал на Ейнджъл. Той кимна и излезе, но Зюсман остана, сякаш циментиран на мястото си. В очите му се четеше гняв.

— В отговор на въпроса ти, да, аз убих тримата адвокати. — Той прокара пръсти по ключицата ми и ги плъзна надолу към деколтето. — Но не е нужно ти да си следващата.

Да бе, сигурно. Избутах го в гърдите някак твърде безпомощно.

Ама не, колко време им беше нужно, за да нахлуят? Ейнджъл само трябваше да подръпне вратовръзката на чичо Боб. Това щеше да е сигналът за Чибо да прати хората си. Не беше мозъчна операция да речеш.

— Мислиш, че можем да измислим нещо ли? — попитах с глас, изтънял от страха.

По някога привлекателното му лице грейна мръснишка усмивка. Лице на убиец, който продаваше деца за роби. Или по-лошо. Той уверено обхвана шията ми и наведе глава, за да се добере до устните ми. Започвах да се чудя дали не го бях подценила.

Изведнъж на бюрото на Прайс замига червена лампа. Той се изправи изненадано и бодигардът му нахлу в стаята.

— Ченгета — извика гардът и Прайс обърна смаян поглед към мен.

Можех да се направя на интересна и да изтърся нещо от сорта „Не си изпускай сапунчето“, но изражението на лицето му ме накара да си прехапя езика. Веднъж и на мен да се случи. Изглеждаше вбесен. Лицето му почервеня на мига.

Преди да успея да го предупредя за внезапен скок в кръвното му налягане, той ме сграбчи за ръката достатъчно силно, че да я счупи и ме притисна с гръб към стената. Само дето се оказа, че не е стена. Озовахме се в тъмен коридор, оборудван с двустранно огледало. Можехме да виждаме директно в офиса му.

Докато аз се боричках с Прайс, спасителният екип връхлетя в стаята, тръшнаха бодигарда на земята и се заоглеждаха за мен. Аз поех дълбоко дъх, готвейки се да изкрещя, но Прайс ме помъкна по коридора и притисна силната си ръка към лицето ми не особено нежно. Пресече писъка ми, а също и достъпа на въздух. Което беше кофти отвсякъде. Синьото никак не ми седи добре.

Тогава почувствах Рейес. Усетих го дори преди да го видя. Обля ме гореща вълна и го видях как се материализира пред нас. Движеща се маса от дим, гъст и осезаем. Въздухът беше наситен с гнева му, от който молекулите вода стигнаха до точката на кипене и взеха да ме бодат като иглички. Обзе ме паника. Как щях да обясня още един прекъснат гръбначен мозък?