Праскови за кюрето

Жозефин разгада изражението ми.

– Мислиш, че не съм права.

– Не, но...

– Знам, и мен ме измъчва. Поне когато се почувствам слаба. Когато съм силна, съм разумна. Пилу заслужава по-добър баща от Пол-Мари.

– Твърдиш, че е променил живота ти, Жозефин. Пол не заслужава ли същия шанс?

Тя упорито поклати глава.

– Знаеш го какъв е. Той никога няма да се промени.

– Всеки може да се промени.

В края на улицата се запитах дали наистина е така. Някои хора са непоправими. Но как ли се чувстваше Пол-Мари – да живее под един покрив с момче, което смята за син на своя съперник? Спомних си блесналите му и зли очи, гнева и безнадеждността на думите му. Приличаше на животно в клетка, което ръмжи на всеки, който се доближи. Разбира се, не съм толкова наивна да смятам, че човек като Пол-Мари ще се разтопи от новината, че има син. Но не заслужава ли да получи шанс? А и какво е причинила тази лъжа на Жозефин?

Стигнахме края на булеварда. Последния път, когато дойдох тук, лодката на Инес Бенчарки беше закотвена на пристана. Сега забелязах, че я няма, на мястото ѝ беше останало само малко навито въже. Жозефин се ококори. Разбира се, лодката беше нейна, нищо че рядко я използваше.

– Искаш да кажеш, че тази жена е живяла тук? – попита тя, когато ѝ обясних. – Как смее да се настанява в моята лодка! И къде я е откарала, по дяволите?

Не знаех. Застанах на пристана и огледах брега на реката. Нямаше и следа от черната лодка къща – нито от страната на Ле Маро, нито от страната на Ланскене. Възможно ли беше Инес да си е заминала завинаги? От тази страна има само няколко безопасни места, където да закотвиш лодка, а в момента придошлата Тан е изключително безмилостна. Освен това двигателят на лодката на Жозефин не работеше, затова най-доброто, на което можеше да се надява Инес, е течението да я понесе надолу и може би да си намери друго място в Шавини или Пон льо Саол. Защо беше заминала? Беше ли взела и Дуа? И кога смяташе да се върне, ако изобщо щеше да се върне?