Праскови за кюрето
- Автор: Харис Джоан
- Серия: Chocolat Trilogy #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-759-6
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Праскови за кюрето». Краткое содержание книги:
Но ето че с летния вятър пристига писмо от мъртвата Арманд, която моли Виан да се върне в селото, за да помогне на отец Рейно. В Ланскене са настъпили промени. На отсрещния бряг на реката, в квартал Ле Маро, се е заселила арабска общност, жените ходят забулени, уханието на кроасани се е смесило с мириса на наргиле и на ментов чай, срещу църквата се извисява джамия, а призивът на мюезина съперничи на камбанния звън...
И една загадъчна Жена в черно хвърля тайнствена сянка върху преплетените съдби на мнозина.
Отец Франсис Рейно е загубил доверието на своето паство, обвинен е в подпалвачество и си е навлякъл неприязънта на мюсюлманите от квартал Ле Маро. Животът му е в опасност.
Ще съумее ли Виан с магията на своя шоколад и с уханните праскови на Арманд да се противопостави на опустошителните ветрове на промяната, да примири наглед непримиримото, да разбули болезнената истина за събития и хора?
Прогоних тази мисъл. Можеше да почака. Жозефин все още се нуждаеше от мен.
Прегърнах я и казах:
– Всичко е наред. Ти нямаш вина.
– Така каза и Рейно – усмихна се тя.
– Каза ли му?
Това ме учуди. Жозефин не ходеше редовно на църква и фактът, че е споделила своята старателно пазена тайна, и то тъкмо с Рейно, ми се стори много озадачаващ.
– Странно, нали? – усмихна се тя. – Но трябваше да кажа на някого... а той беше насреща.
Май вече проумявах. Имаше го в цветовете ѝ, в поруменялото ѝ лице, в обнадеждения ѝ поглед. Любовниците. Защо досега не го бях видяла? Кралицата чаши и нейният пострадал Рицар бяха Жозефин и Пол-Мари. Но тези Любовници...
Жозефин и Рейно?
Истина ли беше? На пръв поглед изглеждаха невероятна двойка, но въпреки това имаха някои общи неща. И двамата бяха наранени хора, самотни и потайни. И двамата бяха жертви на мрежата от клюки в Ланскене. И двамата притежаваха качества, които не съзнаваха напълно: упорство, сила на духа, отказ да допуснат врагът да спечели.
– Той ти харесва, нали?
Тя отмести поглед.
– Знаеш ли къде е? – попитах.
Жозефин отново поклати глава.
– Просто изчезна. Не знам къде е. Но съм сигурна, че онази жена е замесена – кимна тя към стария шоколадов магазин. – И хората от Ле Маро.
Малко по малко историята доби очертания. Графитите на вратата на кюрето, осуетеният му опит да ремонтира опожарения магазин, нападението над него в неделя през нощта и предупреждението, което беше получил.
Това е война. Не се бъркай.
Война ли? Така ли смятаха? И кои са воюващите страни? Църквата? Джамията? Расото? Фереджето? Или просто става дума за обичайната война на Ланскене срещу всеки непознат, речните плъхове, аутсайдерите, а сега – срещу жителите на Лe Маро. Името означава "нашественици", макар че всъщност е само неправилна форма на думата за "мочурище", тъй като кварталът е съвсем близо до реката и Тан редовно го наводнява...
Отново се замислих за Рейно. Възможно ли бе някой да го е подплашил със заплахи за още насилие? Не ми се вярваше да успеят с кюрето. Той беше упорит като самата мен. И непоклатим като канара, вятърът не го поместваше.
Но къде беше тогава? Все някой трябваше да знае. Все някой трябваше да го е видял да заминава. Ако не тук, поне в Ле Маро, откъдето минава пътят за магистралата. Замислих се за видението си в парата, докато приготвях бонбоните: Рейно сам и с раница през рамо върви по брега на реката.
За минали или за предстоящи събития беше видението ми? И къде е свещеникът сега? Спи в някоя канавка? Пребит е до смърт в някоя пряка? Никога не съм предполагала, че ще се тревожа какво се случва с Франсис Рейно, но изправена пред тези възможности, се оказа, че наистина съм загрижена. И то много.
– Ще го намерим – уверих колкото себе си, толкова и Жозефин, която ме слушаше. – Ще го намерим и ще го върнем у дома. Където и да е отишъл. Обещавам ти.
Тя се усмихна с печалната си и обнадеждена усмивка.
– Когато говориш така, се чувствам почти сигурна, че всичко е възможно.
– Така е – уверих я, – а сега ела с мен.
Прекосихме моста към Ле Маро.
Четвърта глава
Четвъртък, 26 август
Взрях се в блестящите кафяви очи, които надничаха през решетката към мен. Дали ме виждаше – може би не ясно, така допусках, като светло петно, като вдигната ръка между накъсаните сенки. Отначало ми се искаше да извикам за помощ, но момиченцето беше съвсем малко и сигурно щеше да побегне, ако го стресна.
– Мая, не се страхувай – казах възможно най-благо.
Тя коленичи, за да надникне през решетката. Виждах коленете ѝ върху грапавия камък и чорапите над розовите гумени ботуши.
– Ти джин ли си? – попита Мая. – Джиновете живеят в дупки.
– Не, Мая, не съм.
– Тогава какво търсиш там, долу? Нещо лошо ли си направил? Моят джиддо казва, че когато човек направи нещо лошо, полицията го праща в затвора.
– Не, не съм направил нищо лошо. Някой ме заключи тук.
Очите ѝ станаха още по-кръгли.
– Ти си джин! Знаеш името ми и всичко...
Постарах се гласът ми да прозвучи убедително и кротко.
– Моля те, Мая, чуй ме. Не съм джин и не съм направил нищо лошо. Обаче съм затворник. Нуждая се от помощта ти.
Тя направи гримаса.