Даровита

— Откъде идва корабът ти, моряко? — попита тя.

— От града на Рор — гласът му, съвсем малко по-дълбок от нейния, го издаде, че не е мъж, а младеж — широкоплещест и жилав, но по-млад от нея.

— Тази нощ ли ще отплавате?

— Да.

— Накъде?

— До Сънпорт и Южния залив, после обратно в града на Рор.

— Няма ли да се отбивате в Монпорт?

— По това време на годината не търгуваме с Монсий.

— Чували ли сте някакви новини от Монсий?

— Не е ли ясно, че сме лиенидски кораб? Намерете монсийски кораб, ако ви интересува Монсий.

— Що за човек е капитанът ви? — продължи да разпитва Катса.

— Много въпроси задаваш. Интересува те Монсий, интересува те и капитанът ни. Къде сме били, какво носим. Откога Мургон наема деца за шпиони?

— Нямам представа кой шпионира за Мургон. Ние търсим кораб да ни отведе на запад.

— Нямате късмет — подхвърли младежът. — Не се нуждаем от работна ръка, а е видно, че не можете да си платите.

— О! Да не би да притежаваш Дарба да виждаш в тъмното?

— Дори в тъмното си личи, че сте дрипльовци — отсече морякът и добави: — Явно сте се били, съдейки по превръзката върху окото ти.

— Ще платим.

Момчето се поколеба.

— Или лъжете, или сте крадци. А най-вероятно и двете.

— Нито сме лъжци, нито крадци.

Катса посегна да извади кесията от джоба на палтото. Той издърпа ножа си от колана и скочи на крака.

— По-полека, моряко — успокои го Катса. — Бръкни сам в джоба ми, ако искаш. Хайде! — насърчи го, доловила колебанието му. — Аз ще вдигна ръце, а приятелят ми ще отстъпи назад.

Битърблу стана и се отдалечи послушно на няколко крачки. Катса разпери ръце. След кратко двоумение младежът бръкна в джоба на Катса, а ръката с ножа вдигна пред гърлото й. Катса си рече, че сега се полага да изглежда уплашена. Още една причина да е благодарна на мрака, криещ изражението й.

Той извади кесията й и отстъпи две крачки назад. Отвори я и изсипа няколко златни монети в дланта си. Огледа жълтиците под светлината на луната, после ги поднесе към бледото сияние на огньовете по брега.

— Това е лиенидско злато — констатира той. — Не просто сте крадци, а сте ограбили лиениди.

— Заведи ни при капитана си. Нека той реши дали да приеме златото ни. Ако го направиш, и ти ще получиш нещо, независимо от решението му.

Катса зачака младежът да обмисли предложението. Всъщност нямаше значение дали ще приеме условията им, или не. По-подходящ кораб едва ли щяха да намерят. По един или друг начин Катса трябваше да се качи на палубата, дори ако се наложи да го удари по главата и да го довлече до мостика, размахвайки пръстена на По пред лицата на стражите.