Даровита

Намираха се в Сънклиф, най-големия пристанищен град в Съндър и най-оживения търговски център. През нощта той изглеждаше на Катса жалък и мрачен, с тесни, буренясали улички, които сякаш отвеждат към затвори или бордеи, а не до необятните удивителни води. Необозримите води изтриха спомена за пияниците, крадците, порутените сгради и окаяните улички зад тях.

— Как ще намерим лиенидски кораб? — попита Битърблу.

— Не просто лиенидски кораб — уточни Катса, — а лиенидски кораб, който скоро не е плавал до Монсий.

— Аз ще се поогледам, а ти се скрий — предложи Битърблу.

— В никакъв случай. Дори да не беше лиенсийската принцеса, това място не е безопасно. Дори да не беше нощ. Дори да не беше толкова малка.

Битърблу скръсти ръце и се обърна с гръб към вятъра.

— Завиждам ти за Дарбата.

— Да вървим — дръпна я Катса. — Не намерим ли кораб тази нощ, утре ще трябва да се крием от очите на хиляди хора.

Прегърна момичето през рамо. Тръгнаха по стръмните улички и стълби, отвеждащи към пристанището.

В мрака доковете изглеждаха зловещи. Тъмните силуети на корабите наподобяваха крепости, издигащи се от морето — скелети от мачти и плющящи платна, огласяни от викове на невидими мъже.

Всеки кораб представляваше малко кралство: стражи стояха с извадени саби пред мостика, а моряци сновяха между палубите и доковете или се бяха скупчили край огньове по брега. Две момчета крачеха край корабите, сгушили се заради студа, с протъркани пътни чанти в ръка. Бяха съвсем обикновени на вид. Всеки би ги взел за бегълци или за бездомници, които търсят я работа, я безплатен превоз.

В разговора на група стражи Катса долови позната напевна интонация. Битърблу я погледна, вдигнала вежди.

— Чувам — прошепна й Катса. — Ще продължим напред, но запомни този кораб.

— Защо да не ги заговорим?

— Четирима са, а наоколо има много хора. Всички ще разберат какво искаме.

Внезапно закопня за По, за Дарбата му, която да й подскаже дали ги разпознават и дали това е от значение. Ако По беше тук, с един-единствен въпрос щеше да узнае дали лиенидските моряци заслужават доверие.

Ако По беше тук, щеше да им е още по-трудно, разбира се, да останат незабелязани. Очите, халките в ушите му, акцентът му и дори жестовете му бяха толкова издайнически, че сигурно щеше да се наложи да му нахлузят чувал върху главата, за да не привлича внимание. Ала лиенидските моряци положително щяха да изпълнят желанието на своя принц въпреки историите, които са чули. Усети пръстена му да студенее върху гърдите й, пръстена, гравиран със същите знаци, изрисувани върху ръцете му. Този пръстен е билетът им, за да ги приемат лиенидските кораби доброволно, а не принудени от Дарбата й или изкушени от тежестта на кесията й. Макар да беше готова да прибегне до Дарбата и до кесията, ако се наложи.