Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
– Купих първите дрехи, които успях да открия – каза. После усмивката му угасна. Докосна леко бузата ми, а когато отново заговори, гласът му беше нисък и суров. – Повече никога не искам да те виждам в черно.
Издържах на погледа му.
– Никога – прошепнах.
Тогава той бръкна под палтото си и измъкна оттам дълъг червен шал. После нежно го уви около врата ми, скривайки нашийника на Морозов.
– Ето така – каза, усмихвайки се отново. – Така вече е идеално.
– А какво ще правя, когато дойде лятото? – разсмях се.
– Дотогава ще открием начин да се отървем от това.
– Не! – откликнах рязко, сама изненадана колко силно ме бе обезпокоила дори мисълта за това. Ужасен, Мал отскочи назад. – Не можем да се отървем от него – обясних. – Това е единственият шанс на Равка да се освободи от Долината на смъртната сянка.
Това беше истина, но не беше цялата истина. Ние не можехме без нашийника. Това беше нашият коз срещу могъществото на Тъмнейший и обещание, че някой ден ще се завърнем в Равка и ще открием начин да оправим нещата. Единственото, което не можех да споделя с Мал, бе, че нашийникът вече ми принадлежеше и сега силата на елена бе част от мен, затова не бях сигурна дали искам да се разделя с него.
Мал ме заоглежда изпитателно с намръщено чело. Спомних си предупреждението на Тъмнейший и за пустия поглед, който бях виждала в неговите очи и в тези на Багра.
– Алина...
Опитах се да го успокоя с усмивка.
– Ще се отървем от него – обещах. – Веднага щом ни се удаде случай.
Секундите отминаваха.
– Хубаво – каза той най-накрая, но изражението му оставаше напрегнато.
После подритна с върха на ботуша си събрания на купчина кафтан. – А с това какво ще правим?
Сведох поглед към смачканата и разпокъсана коприна и ме плисна вълна на гняв и срам.
– Ще я изгорим – казах.
Така и направихме.
Докато пламъците постепенно поглъщаха коприната, Мал бавно вадеше една по една златните фиби от косата ми. Накрая тя се разпиля по раменете ми. Той нежно я събра и ме целуна по шията, точно над нашийника. Когато сълзите ми потекоха, Мал ме притисна още по-силно към себе си и ме държа така, докато от огъня не остана нищо освен пепел.
ПОСЛЕ
МОМЧЕТО И МОМИЧЕТО стояха край перилата на кораба – същински кораб, който се люлееше и подскачаше по вълнистия гръб на Истинското море.
– Хут морген, фентомен! – провикна се на минаване покрай тях моряк, нарамил тежко въже.
Всички на кораба им викаха фентомен. Това беше думата за привидения на езика на Керч.
Когато момичето попита кормчията защо им казват така, той се разсмя и обясни, че е понеже били много бледи и защото стояли в пълно мълчание край перилата на кораба и гледали с часове морето, сякаш никога през живота си не са виждали вода. Тя се усмихна, но не му каза истината: че не трябваше да откъсват очи от хоризонта. Защото следяха за появата на кораб с черни платна.
„Верлорен“, за който ù бе казала Багра, отдавна беше отплавал, затова се наложи да се крият из бордеите на Ос Кърво, докато момчето не успя да им запази място на друг кораб срещу нейните златни фиби. Целият град жужеше ужасен заради случилото се с Новокрибирск. Някои виняха Тъмнейший за това. Други – Шу Хан и Фйерда. Трети се кълняха, че това е праведно дело на разгневени светии.
До тях започнаха да стигат слухове за странни събития из Равка. Първо дочуха, че Аппарат бил изчезнал, а около границите се стичали чужди войски; че Първа и Втора армия заплашвали с война помежду си и Призоваващата слънцето е мъртва. Очакваха до тях да стигне и вестта за смъртта на Тъмнейший в Долината, но тя така и не дойде.
Нощем момчето и момичето лежаха сгушени един в друг в търбуха на кораба. Той я прегръщаше силно, когато тя се събудеше с тракащи зъби от поредния кошмар, а ушите ù още пищяха от ужасените крясъци на мъже и жени, изоставени на един разбит сал. След тези кошмари крайниците ù се тресяха от спомена за сила.
– Всичко е наред – шепнеше той в мрака. – Всичко е наред.
На нея ù се искаше да му повярва, но се боеше отново да затвори очи. Вятърът скрибуцаше в платната. Корабът около тях въздишаше. Сега отново бяха сами като в детството си, когато се криеха от по-големите деца, от лошия нрав на Ана Куя, от всичко, което сякаш шаваше и се прокрадваше в тъмното.
Сега отново бяха сираци без истински дом. Затова пък принадлежаха един на друг. И ги очакваше един нов живот, който можеха да създадат заедно от другата страна на морето.
БЛАГОДАРНОСТИ
Благодаря на моя агент и верен рицар Джоана Стампфел-Волпе. Всеки ден си давам сметка какъв късмет е тя да е на моя страна, както и прекрасният екип на „Нанси Кофи Литъръри“: Нанси, Сара Кендъл, Катлийн Ортис, Жаклин Мърфи и Поя Шахбазян.