Сянка и кост

– А има още толкова много – проговорих най-накрая.

Мал кимна. После се обърна и ми се усмихна.

– Хубаво място за скривалище.

Протегна ръка и я прокара през косата ми. След това измъкна една от златните фиби в оплетените ми къдрици. Усетих как освободеният кичур се развива и се спуска по врата ми.

– Ще ни стигне за дрехи – каза той и пусна фибата в джоба си.

А едва вчера Женя бе прикрепила прическата ми с тези златни фиби. Повече никога нямаше да я видя; нито нея, нито другиго от досегашния си живот. Сърцето ми се сви. Не знаех дали Женя изобщо ми е била истинска приятелка, но въпреки това щеше да ми липсва.

Мал ме остави да чакам, скрита в малка горичка недалеч от пътя. Съгласих се, че за него ще е по-безопасно да влезе сам в Ос Кърво, но все пак ми беше непоносимо да го гледам как се отдалечава. Посъветва ме да си почина, но след като той тръгна, мен сън не ме хващаше. Усещах как силата продължава да пулсира в тялото ми като ехо на онова, което сторих в Долината. Ръката ми не се откъсваше от нашийника около врата. Никога досега не бях изпитвала нещо подобно; част от мен копнееше то да се повтори.

„Ами хората, които изостави там?“ – обади се някакъв глас в главата ми, който отчаяно се опитвах да заглуша. Посланиците, войниците, гришаните.

Тях обрекох на неизбежна гибел, а дори не бях сигурна дали Тъмнейший е мъртъв. Дали волкрите вече са го разкъсали? И дали последните мъже и жени от Тулската долина най-после са получили своето възмездие над Черния еретик? Или точно в този момент той се протягаше към мен през мъртвилото на Безморие, готов да въздаде свое собствено възмездие?

Потръпнах и взех да крача напред-назад, подскачайки дори при най-малкия шум.

Късно следобед вече бях сигурна, че са разпознали и заловили Мал. А когато накрая дочух стъпки и видях познатия силует, мяркащ се между дърветата, едва не се разридах от облекчение.

– Имаше ли неприятности? – попитах треперливо, опитвайки да прикрия тревогата си.

– Никакви – отвърна той. – На друго място не съм виждал такова гъмжило.

Никой не ме загледа.

Носеше нова риза и палто не по мярка, а ръцете му бяха пълни с дрехи за мен: торбеста червена рокля, толкова избеляла, че беше добила оранжев оттенък, и намачкано грубо палто с цвят на горчица. Подаде ми ги, после тактично се извърна, за да мога да се преоблека на спокойствие.

Започнах непохватно да разкопчавам ситните черни копченца на кафтана. Сякаш бяха с хиляди. Щом най-накрая коприната се свлече от раменете ми и се събра около глезените, въздъхнах, като че товар бе паднал от гърба ми. Студеният пролетен въздух щипеше голата ми кожа. За първи път се осмелих да си кажа, че може би най-после сме свободни. Но бързо прогоних тази мисъл. Нямаше да мога спокойно да си поема дъх, докато знаех, че

Тъмнейший е още жив.

Навлякох грубата вълнена рокля и жълтеникавото палто.

– Нарочно ли купи най-грозните дрехи, които успя да откриеш?

Мал се обърна да ме погледне и не успя да сдържи усмивката си.