Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
– Трябва да се скрия някъде. Само тази вечер.
Опашката му помръдна леко и железните шипове издрънчаха по каменния под. Размахваше я. Като куче – сънен, но щастлив да я види. Елида не чу нито ръмжене, нито тракане на железни зъби, готови да я разкъсат. И бездруго предпочиташе да я изядат жива, отколкото да се изправи пред човека в стаята си.
Седна до стената, пъхна ръце под мишниците си и сви колене до гърдите. Зъбите ù затракаха и тя се сви на още по-малко кълбо. Беше толкова студено, че дъхът ù излизаше на пресекулки. Сламената постеля запращя под тялото на Абраксос. Приближаваше се до нея. Елида се скова – в противен случай можеше да скочи на крака и да избяга. Уивърнът протегна крило към нея, сякаш я канеше до себе си.
– Моля те, не ме изяждай – прошепна тя.
Той изпръхтя, все едно казваше: Та ти си една хапка.
Елида се изправи на разтреперани крака. Изглеждаше ù все по-голям с всяка следваща стъпка. Но крилото му си оставаше протегнато към нея, сякаш тя самата беше животно, нуждаещо се от закрила.
Щом го достигна, протегна колебливо ръка и погали люспестата му кожа. Оказа се изненадващо мека, като износен кожух. И топла като пещ. С предпазливи движения, съзнавайки, че я следи внимателно, тя седна до него и гърбът ù веднага се стопли.
Абраксос спусна грациозно крилото си и го прегъна така, че да образува топла преграда между нея и ледения вятър. Елида потъна още по-надълбоко в мекото му, уютно тяло и пропусна топлината чак до костите си. После най-неусетно се беше унесла в сън. А сега... вещиците стояха наоколо. Силната миризма на уивърна явно прикриваше човешкия ù мирис, в противен случай Водачката на Крилото вече щеше да я е открила. Сякаш усетил тревогата ù, Абраксос не помръдваше.
Гласовете се пренесоха към центъра на гнездото и Елида премери разстоянието между уивърна и вратата. Дали можеше да се измъкне незабелязано...
– Бъдете дискретни, пазете плана в тайна. Ако някоя издаде и дума, ще ù взима животеца.
– На твоите заповеди – каза Сорел.
– Да кажем ли на Жълтоногите и Синьокръвните? – попита Астерин.
– Не – отговори Манон с гибелен, кръвожаден глас. – Ще знаят само Черноклюните.
– Дори някое сестринство от другите кланове да изяви желание за следващия опит? – настоя Астерин.
Манон изръмжа толкова страховито, че косъмчетата по тила на Елида настръхнаха.
– Не бива да дърпаме каиша твърде силно.
– Каишите се късат – предизвика я Астерин.
– Внимавай да не ти откъсна главата – предупреди я Манон.
Сега – сега беше моментът, докато спореха. Абраксос остана неподвижен, сякаш не искаше да привлича внимание към себе си, докато Елида се готвеше да хукне към изхода. Но веригите... Елида седна отново, вдигна бавно крака си и хвана веригата, за да не се влачи. После се заизбутва с един крак и една ръка по каменния под към вратата.
– Този огън от сенки – проточи умислено Сорел, явно в опит да разсее бурята между Водачката на Крилото и братовчедка ù. – Дали няма да го използва срещу нас?
– Стори ми се уверен, че може да побеждава цели армии с него. Не бих се учудила, ако накрая го насочи към нас.
Елида се доближаваше все повече и повече до отворената врата.
Почти я бе достигнала, когато Манон рече гальовно:
– Ако имаше поне малко смелост, Елида, щеше да останеш с Абраксос, докато си тръгнем.
32.
В момента, в който влязоха в гнездото, Манон видя, че Елида спи до Абраксос. Усети близостта ù малко преди това, надуши я още от стълбището. Ако Астерин и Сорел бяха забелязали, явно си мълчаха умишлено.
Слугинята седеше на няколко стъпки от вратата, вдигнала крак във въздуха, за да не се влачат веригите ù по земята. Умно от нейна страна, макар че очевидно не знаеше колко добре се виждаха в тъмнината.
– В стаята ми имаше някого – обясни Елида, ставайки от земята.
Астерин се напрегна осезаемо.
– Кой?
– Не знам – отвърна Елида. Стоеше до вратата, въпреки че бе наясно, че няма как да им избяга. – Но не ми се искаше да влизам.
Абраксос също беше нащрек и мърдаше опашка по каменния под. Безполезният звяр се тревожеше за момичето. Манон присви очи насреща му.
– Нали уж уивърните закусват с млади девойки?
Той ù отвърна с кисел поглед.
Манон тръгна с хищническа стъпка към Елида, а тя не помръдна от мястото си.
Впечатляващо. Вещицата я погледна – този път наистина.