Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
Находчивият му старовремски способ за изопачаване на заповедите бе в действие. Стана ù чудно какво би казал същият този господин за благоприличието на кралиците.
Тя грабна дървена лъжица и побутна топящото се масло.
– И двамата имаме отвратителни характери. Знаеш, че не говорех сериозно за това, че си бил слуга на краля. И за смесената ти кръв. Наясно си, че такива неща не ме интересуват.
Синът на Гавриел – свещени богове! Но щеше да си мълчи по въпроса, докато Едион не подхванеше темата сам.
– Елин, срамувам се от снощните си думи.
– Е, значи сме двама. – Тя заразбива яйцата, наблюдавайки маслото. – Виж, аз... разбирам, Едион, наистина. За кръвната клетва. Знам колко важна е за теб.
Сбърках, че не ти казах веднага. Обикновено не си признавам подобни грешки, но... Трябваше да ти кажа. Съжалявам.
Той подуши лука, старателно нарязан в единия край на дъската, и се зае с дребните кафяви гъби.
– Живеех за клетвата. С Рен постоянно се карахме като деца заради нея. Баща му ме ненавиждаше, защото аз я заслужавах повече.
Тя изсипа лука в маслото и кухнята се изпълни с цвъртене.
– Нищо не ти пречи да положиш клетвата. Майев има няколко кръвни поданици в двора си. – Които в момента създаваха множество главоболия на Елин. – Можеш да я положиш. Същото важи и за Рен. Само ако искаш, разбира се, но... няма да се засегна, ако откажеш.
– В Терасен имаше само един.
Тя разбърка лука.
– Нещата се променят. Нови традиции за нов кралски двор. Добре дошъл си да я положиш веднага, стига да искаш.
Едион приключи с гъбите, остави ножа и се облегна на бюфета.
– Не сега. Не и докато не те видя с корона на главата. Трябва да се случи пред народа ни, пред целия свят.
Тя изсипа гъбите в тигана.
– По-драматичен си и от мен.
Едион изсумтя.
– Побързай с яйцата. Умирам от глад.
– Приготви бекона, иначе няма да ти дам и залък.
Едион се втурна да помага.
30.
Дълбоко в подземията на каменния дворец имаше стая, която демонът в него обичаше да посещава. Понякога дори му позволяваше да погледне през очите, принадлежали му едно време. Стаята тънеше в безкрайна нощ. А може би демонът носеше тъмнината със себе си.
Но виждаха в мрака. Плътната чернота не спъваше зрението им. Принцът демон идваше от място с толкова малко светлина, че бе свикнал да ловува в сенките.
Кръглата стая помещаваше пиедестали, наредени в извита линия и покрити с черни възглавнички. Върху всяка възглавничка седеше по една корона. Демонът ги държеше в тъмната стая като трофеи. Като него самия.
Тайно скривалище.
Принцът стоеше в центъра му и оглеждаше короните.
Демонът бе поел пълен контрол върху тялото му. А след като жената с познатите очи не успя да го убие, той спря да се съпротивлява.
Зачака принцът демон да напусне стаята, но той заговори със съскащ, студен глас, извиращ от звездите – заговори на него.
Короните на завладените народи – каза принцът демон. – Скоро ще добавим и нови. Може би дори от други светове.
Но него не го интересуваше.
А би трябвало – ще изпитваш наслада, докато опустошаваме кралство след кралство.
Той отстъпи назад, опита да се скрие в един тъмен ъгъл, където дори принцът демон не можеше да го докопа.
Демонът се изсмя.
Безгръбначна човешка твар. Нищо чудно, че онази жена загуби главата си.
Той опита да прогони гласа.
Опита.
Искаше му се да бяха обезглавили и него.
31.
Манон влетя в огромната военна шатра на Перингтън, отмятайки тежкото платнище на входа с такъв замах, че железните ù пръсти раздраха плата.
– Защо не допускат Тринадесетте ми до клана на Жълтоногите? Обясни ми.
Веднага.
Когато и последната дума изхвърча яростно от устата ù, Манон спря като посечена.
Херцогът, застанал в центъра на тъмната шатра, се завъртя към нея с мрачно и леко ужасяващо лице.
– Напусни – заповяда той с пламнали като въглени очи.
Но вниманието на Манон беше съсредоточено върху нещото – човека – до херцога.
Тя пристъпи напред, въпреки че Перингтън закрачи бясно към нея.
Калтейн, облечена в черна рокля, сякаш изтъкана от мъглива нощ, стоеше пред коленичил, разтреперан млад войник, протегнала ръка към изкривеното му лице.
Около нея гореше демонична аура от тъмен огън.
– Какво е това? – попита Манон.
– Излез – викна херцогът и дори си позволи да посегне към ръката ù. Тя замахна с железни нокти, избягвайки атаката му, без дори да погледне към него. Всяка клетка от тялото ù бе устремена към тъмнокосата жена.