Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
– О, не. Никак даже. Но ако отново ми се опълчиш, може и да има такова. – Той килна глава настрани и светлината позлати тъмните му очи. – Навярно знаеш, че сред Валгите има и принцове. Могъщи, коварни принцове, способни да размазват жалките хорица по стените. А имат желание да премерят сили с вещиците. Може пък да посетят лагерите ти. И ще видим кой ще оцелее. Поне ще се отървем от по-недостойните ти воини. В моите армии няма място за слабаци.
За момент в главата ù настана оглушителна тишина. Заплашваше я.
Този човек я заплашваше, това нищожество, живяло едва миг от нейното съществувание, тази простосмъртна твар...
Внимавай – предупреди я един вътрешен глас. – Обмисляй ходовете си.
Затова Манон кимна леко в знак на мълчаливо съгласие и попита:
– А как вървят другите ти... начинания? Какво се случва в недрата на околните планини?
Херцогът впи поглед в нея и тя му отвърна, посрещайки цялата тъмнина, напластена зад очите му. И вътре откри нещо, което нямаше място на този свят.
– По-добре е да не разбираш какво се въди в онези подземия, Черноклюна – заяви накрая той. – И по-добре не изпращай разузнавачи там. Няма да видят бял ден повече. Предупредена си.
Човешкият червей явно не подозираше колко способни бяха Сенките ù, но тя нямаше намерение да го поправя, защото някой ден можеше да се възползва от неведението му. И бездруго подземните му дела не я засягаха – имаше си предостатъчно работа с Жълтоногите и останалите кланове от легиона си. Тя кимна с брадичка към мъртвия войник.
– За какво възнамеряваш да използваш този огън от сенки? За мъчения?
Поредният ù въпрос извика нова ярост в очите му.
– Не съм решил още – отвърна каменно херцогът. – За момента ще изпробваме силите ù върху войници. Може би с времето ще се научи да унищожава цели вражески армии.
Огън, който не изгаряше... отприщен над хилядни войски. Гледката щеше да е внушителна, макар и гротескна.
– А въпросните вражески армии готвят ли се за бой вече? Ще използваш ли огъня от сенки върху тях?
Херцогът отново килна глава и белезите по лицето му изпъкнаха на смътната светлина от фенера.
– Значи баба ти не ти е казала.
– За какво? – изплю тя.
Херцогът закрачи небрежно към завесата.
– За оръжията, които прави за мен... за теб.
– Какви оръжия? – Нямаше време за губене в тактическо мълчание.
Перингтън просто се ухили насреща ù и изчезна зад завесата, която се люшна достатъчно, че да разкрие Калтейн върху легло, покрито с кожи. Тънките ù, бледи ръце лежаха до тялото ù, а очите ù гледаха празно. Куха черупка. Оръжие.
Две оръжия – Калтейн и онова, което баба ù майстореше.
Затова Майка Черноклюна беше останала в Белия зъб с другите Върховни вещици.
Ако трите вложеха общите си познания, мъдрост и зверство в създаването на оръжие срещу армиите на простосмъртните...
Манон извърна поглед от прекършеното човешко същество, лежащо върху кожите.
Каквото и да беше новото оръжие, дело на трите Върховни вещици...
Човешката раса нямаше шанс срещу него.
– Искам да разпространите новината до останалите сестринства. Искам постоянна стража на входа на лагера. Тричасови дежурства, не по-дълги. Не бива да рискуваме някой да заспи на поста си и да пропусне врага. Вече изпратих писмо до Майка Черноклюна.
Елида се събуди в гнездото, затоплена и отпочинала, но не посмя дори да си поеме дъх. Още цареше нощ, но нямаше лунна светлина, а зората беше далеч. В пълния мрак се открояваше блясъкът на снежнобяла коса и този на няколко чифта железни зъби и нокти. О, богове!
Бе възнамерявала да поспи само час. Но явно бяха станали поне четири.
Абраксос не помръдваше зад нея, а крилото му още я бранеше.
След срещата с Астерин и Манон животът ù се бе превърнал в същински кошмар – и наяве, и насън – и дори дни по-късно често ù се случваше да остане без дъх под безмилостната хватка на страха. Вещиците не се занимаваха с нея, макар че бе обявила кръвта си за синя. Но пък и Върнън не я закачаше.
Тази вечер обаче... след като изкачи тъмното тихо стълбище, твърде тихо дори с дрънченето на веригите ù, намери пред вратата на стаята си петно от съвършена тишина, сякаш дори прашинките във въздуха не смееха да помръднат. Някой я чакаше в стаята ù.
Затова Елида продължи нагоре чак до обляното в светлина гнездо, където даже чичо ù не би се осмелил да отиде. Уивърните на Тринадесетте лежаха свити като котки на пода или стърчаха по гредите си над бездната. Абраксос я погледна с бездънни, нетрепващи очи от мястото си на пода. Тя го доближи достатъчно, че да подуши зловонния му дъх, и каза: