Хилядният етаж [bg]

Мариел гледаше над водата. Имаше нещо почти кралско в сенчестото очертание на профила й, дългия нос и високото чело. След това тя се обърна и намигна на Ерис и илюзията се разпиля.

— Къде ни водиш, о, безстрашни капитане? — извиси глас Мариел над воя на вятъра и мотора.

— Някъде, където да видим зад това. — Тя посочи Кулата, която се издигаше невъзможно високо в тъмнината.

Подминаха смътно очертаната Статуя на свободата, насочиха се на юг, около пристанищата, където Ерис чу музика и висок смях. Най-сетне, когато бяха достатъчно далече и Кулата вече не изпълваше цялото небе, Ерис угаси мотора. Наведе се, за да докосне водата с пръсти, и ги дръпна бързо. Беше леденостудена.

— Много ми харесва. Чудесна изненада — каза Мариел в неочаквано настъпилата тишина.

— Не това е изненадата — отвърна Ерис. — Поне не цялата.

Виковете откъм Саут Стрийт ставаха по-високи. Ерис чу музиката, видя розовите светлини на халюциногенни запалки над водата.

— Да не би да има някакъв рейв тази вечер? — попита Мариел.

Ерис се разсмя.

— Всички са тук поради същата причина като нас — обясни тя и прегърна приятелката си. — Погледни. — Посочи нагоре и те вдигнаха лица към небето.

През кадифено черното небе преминаваше комета, опашката й се бе разперила като ветрило.

— Много е красиво! — прошепна Мариел.

Ерис попиваше гледката, опитваше се да не мисли за университетския клуб и как Ейвъри и Лида са се притиснали към прозорците в този момент, облечени в скъпи рокли, стиснали чаши шампанско, докато кометата профучава покрай тях. Престани, каза си. Тук беше много по-хубаво.

— Почти е на мое име — каза тя. — Ерос вместо Ерис. Казват, че нямало да мине покрай Земята през следващите хиляда години.

— Богът на любовта — разсмя се Мариел. — Ерис, от друга страна, е богинята на…

— На раздора и хаоса — отвърна навъсено Ерис. — Ако името ми идва от Ерида. Но може да е и от Ирида — Дъгата. — Открай време се шегуваше с майка си заради името си. Каролайн твърдеше, че го била избрала, защото й се струвало много красиво.

— Понякога любовта и хаосът са абсолютно еднакви — отбеляза тихо Мариел. — И красиви като дъгата.

Ерис се обърна и я целуна.

Мариел отвърна с удоволствие, плъзна ръце по раменете й. В целувката имаше нещо ново, нежност, непозната за Ерис.

Най-сетне Мариел се отдръпна.

— Ерис, страхувам се.

— Какво? Защо? — Кометата беше изчезнала от небето. Откъм центъра долитаха писъците на веселяците, които я приветстваха. Ерос, кометата на любовта.

— Просто… — Мариел, изглежда, казваше нещо. Ерис усети несигурността да пробягва по кожата й, също като електричество. — Не искам да бъда наранена.