Дарвиния [Darwinia - bg]

37

Елиас Вейл приближаваше свещения град, оставяйки кървави дири върху глинестата почва под дърветата джамии.

Не беше привикнал със суровата дарвинианска пустош. Неговият бог насочваше стъпките му още откакто бе слязъл от влака в Пърсърванс — покрай примитивното миньорско селище, по прашни и макадамени пътища и най-сетне в тази неизследвана гора. Богът го предупреди да страни от изпъстрените с белезникави купчини костници на хищни насекоми, намери му прясна вода, когато ожадня, опази го от студа през есенните нощи. Освен това го изпълваше с усещането за целенасоченост, за принадлежност към една важна мисия.

Само че същият този бог не му бе обяснил причините за окапването на косата и падането на ноктите, нито защо безсмъртната му кожа напоследък изсъхва и се напуква. Ръцете му бяха изпъстрени с дребни смъдящи рани, раменете го боляха почти непрестанно, лицето му — последния път, когато го видя отразено в един горски поток — изглеждаше сякаш се разпада по шевовете. Дрехите висяха на измършавялото му тяло. От кожата му се разнасяше неприятна, химична миризма.

Вейл изкатери един обрасъл хълм, оставяйки розова следа върху сухата почва, докато вълнението в душата му достигаше своята кулминация: „Вече си съвсем близо“ — увери го богът и в мига, когато прехвърли склона, той видя Града на избавлението, тайния град, стаен в дъното на сумрачна долина, огромен, древен и царствен, изоставен преди много време, за да бъде изпълнен сега отново с хора, вслушващи се в гласа на своите божества. Сърцето на града, Кладенецът на сътворението, все още туптеше под напукания купол. Дори от разстояние Вейл долавяше миризмата на пара и студен гранит и изведнъж му се прииска да се разплаче от възхищение, благодарност и смирение. „Ето, че съм си у дома — помисли си той. — След толкова много години, след всички тези нощи, прекарани в свърталища и по тъмни улички, най-сетне у дома.“

Той се затича ощастливен надолу по хълма, задъхан и изпълнен с пробудени сили и скоро след това доближи очертания с бодлива тел периметър, където мъже като него, полубожества, просмукани от розова плазма, го поздравиха без думи.

Без думи, защото не се налагаше да говорят, а и някои от тези мъже не можеха да разговарят, дори да искаха, тъй като кожата им се ронеше като изсъхнал пергамент. Но те бяха негови братя и Вейл изпитваше огромна радост, че ги вижда.

Дадоха му автоматична пушка и кутия с патрони, показаха му как да се прицелва и да стреля и когато слънцето залезе, го отведоха в руините, където бе устроено казарменото помещение. Имаше тънък матрак, на който да спи зад дебелите каменни стени, обгърнат с миризмата на умираща плът и амоняк и с едва доловимия мирис на самия град. Някъде наблизо се чуваше капеща върху камък вода. Музика на ерозията.