![Дарвиния [Darwinia - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/9/darviniya-darwinia-bg-download.jpg)
Дарвиния [Darwinia - bg]
- Автор: Уилсон Роберт Чарльз
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“
- ISBN: 978-954-655-056-9
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дарвиния [Darwinia - bg]». Краткое содержание книги:
Усещаше нетърпението на бога в него и то не бе само да улови този влак. Човешката история наближаваше своята повратна точка, вероятно по-бързо, отколкото бяха очаквали боговете. За Вейл най-сетне се намери работа. Беше дошъл на това пусто място със съвсем конкретна цел.
Той хвърли вързопа през отворената врата на един конски вагон и се метна след него. Падна на пода, претърколи се и удари два от пръстите на лявата си ръка.
— По дяволите! — изруга шепнешком.
Вътре беше тъмно и миришеше на разни товари: на сено, на кожа от мъхнати змии, на добитък, каран в кланицата. Зад отворената врата се мяркаха светлините на перона.
Не беше сам. Имаше още един мъж, свит в ъгъла, озаряван от проблясванията. Вейл посегна инстинктивно към пистолета. Но на трепкащата светлина видя, че мъжът е стар, мършав, с изплашен поглед, вероятно някой пияница или скитник. Пречка, но не и заплаха.
— Здрасти, страннико — провикна се старецът.
— Остави ме на мира — изръмжа заплашително Вейл.
Напоследък все по-често усещаше тежестта на годините. Много време беше изминало откакто напусна Вашингтон и заживя в малки градчета като Нови Орлеан, Маями, Джеферсънвил, Нови Питсбърг и Нови Дрезден. Беше научил някои полезни за боговете неща и никога не бе оставал без прехрана и подслон, макар че живееше относително бедно. Предполагаше, че го държат в резерва, в очакване да дойде времето за всеобщия сбор, за последния зов, за появата на боговете сред хората.
И както винаги в душата му се надигна страх: а какво ще стане, ако битката така и не се състои? Ако бъде обречен на вечно мизерно съществуване в малки стаички, да слуша тъжните изповеди на импотентни мъже и умиращи жени, на овдовели съпруги, да намира утеха в евтин алкохол и турски хероин?
„Скоро“ — прошепна богът. А може би това бе само вътрешният му глас. Напоследък все по-трудно откриваше разликата.
Скоро. Съвсем скоро.
Влакът потъна в мрака с равномерно потракване, отвън се мяркаха само тъмните силуети на дървета джамии. Прекосиха един железен мост, скрит в гъста мъгла, и продължиха право на изток, към Армагедон.
Събуди се от ярка слънчева светлина и нечий надвесен над него силует. Беше старецът от вагона. Вейл се дръпна от неприятната миризма и посегна към пистолета.
Но скитникът само размаха изплашено ръце.
— Нищо лошо няма да ти сторя, бе човек!
Влакът пълзеше през гора. Зад отворената врата се виждаше обрасла с тръстика река.
— Само стой надалече от мен — предупреди го Вейл.
— Ударил си си ръката, приятелче — рече скитникът.
— Това е мой проблем.
— Изглежда доста зле.
— Ще заздравее. — Беше я навехнал снощи, при скачането във вагона. Не го болеше. Но изглеждаше малко странно.
Липсваха четири нокътя. Кожата под тях беше бледа и с нездрав цвят.
35
Те идваха от крайбрежието и вътрешността, от Тилсон, Джеферсънвил и Нови Питсбърг и от стотиците други малки градчета, от Алпите, Пиренеите, от всички краища на Териториите. Събираха се, цяла една тайна армия, там, където пътищата пресичаха железопътните линии, в десетки селца и безименни крайпътни кръчми. Носеха свои оръжия: пистолети, пушки, ловни карабини. Муниции пристигаха със сандъци по гари като Рандал или Пърсърванс, където се разтоварваха в камиони и каруци, за да бъдат откарани до тайни арсенали в гората. Артилеристи пристигаха преоблечени като фермери, оръдията им — разглобени и скрити в натоварени със слама каруци.
Гилфорд Лоу бе прекарал последната година като съгледвач. Познаваше околните хълмове и долини като дланта си. Имаше своя пътека до Града на демоните, следеше дали в гората не се е появил неприятел.
Времето беше ясно, студено. През зимата дърветата джамии не се освобождаваха от листата си, само посивяваха. Мекият мъх под тях прикриваше следите му. Той се придвижваше безшумно из ухаещите на канела сенки, сред процеждащите се снопове слънчева светлина. Беше облечен с дълго, топло палто и под него криеше пушката.
Градът на демоните не бе отбелязан на нито една карта. Наблизо нямаше големи пътища. Топографските карти и въздушните наблюдения го пренебрегваха, местността наоколо не изглеждаше подходяща за заселване. Понякога се случваше отгоре да прелети някой частен самолет, но пилотът нямаше какво да види. Обраслата с гори долина бе затворена за всякакви човешки възприятия още от годините след експедицията на Финч. Тя бе невидима за хората.
Но не и за Гилфорд.
„Сега стъпвай внимателно“ — рече си той. Пред него започваше обрасъл с дървета склон. Не биваше в никакъв случай да се показва на открито.