![Дарвиния [Darwinia - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/9/darviniya-darwinia-bg-download.jpg)
Дарвиния [Darwinia - bg]
- Автор: Уилсон Роберт Чарльз
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“
- ISBN: 978-954-655-056-9
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дарвиния [Darwinia - bg]». Краткое содержание книги:
Звукът му напомняше взривяването на тунелите при строежа на трансалпийската железопътна линия. Липсваше само тътенът на падащи скални късове. И за разлика от каменарските взривове канонадата не секваше. Тя продължаваше с умопобъркваща неритмичност, като пулсиране на болно сърце.
Сякаш беше в Белууд, изправен срещу немските оръдия.
— Разбрали са, че идваме.
— Така е — потвърди Том Комптън. Двамата мъже се бяха притаили зад една канара. — Но не знаят колко сме. — Той закопча якичката на кафявия си мундир. — Дяволът май е оптимист.
— Може да доведат подкрепление.
— Съмнявам се. Имаме хора на всички гари и на летището източно от Тилсон.
— Колко време ще спечелим?
Траперът сви рамене.
Има ли значение? Не, разбира се, че нямаше. Движението беше започнало и нищо не можеше да го спре.
Бледи слънчеви лъчи озариха планинските върхове. От другата страна на склона Гилфорд стана свидетел на хаос. Долината все още тънеше в сенки, по улиците се стелеха памучните повлекла на мъглата. Малък отряд войници, предвождани от достопочтения Еразъм, се бе окопал в близост до покрайнините на града и сега обсипваше изненадания противник със снаряди от оръдия, минохвъргачки и гаубици.
Но врагът, изглежда, се бе окопитил, защото западният фланг понасяше тежки загуби.
Гилфорд и още стотина негови другари се насочиха надолу по хълма. Нямаше къде да се прикрият сред ниската трева и дръвчетата. Единственото им предимство бе, че теренът не беше подходящ за изграждане на защитни съоръжения и телена ограда.
Ала истинската цел — куполът на кладенеца, където Разумът бе затворил хиляди полувъзкресени демони — бе все още безнадеждно далече. Гилфорд си спомняше и тази война…
„Защото аз съм с теб“ — припомни му вестоносецът.
Сега Гилфорд носеше призрака в себе си. Ако успееше да го отнесе до кладенеца — ако поне един от Старите, които воюваха с него, сполучеше да го направи, — демоните може би щяха да бъдат оковани отново.
Но тази мисъл едва се бе оформила в главата му, когато откъм дърветата по тях откри огън невидим снайперист. Куршумите се забиваха в хората около него…
И в него.
Той усещаше как пронизват плътта му. Силата, с която го повалиха на земята. Гилфорд залегна и се помъчи да се прикрие зад едно паднало дърво.
Атаката се забави, докато минохвъргачките се опитваха да намерят снайпериста. Гилфорд лежеше до тежко ранения Том Комптън. Дясното рамо на трапера бе раздрано от едрокалибрен куршум, в ребрата му зееше кървав отвор.
Това, което се виждаше през зейналите отвърстия, не беше нормална човешка тъкан, а някакво странно, издаващо бледо сияние вещество, сякаш вътрешността на тялото на трапера бе изпълнена с пламък.
„Пробият ли ти кожата — помисли си Гилфорд, — твоят призрак се подава отвътре.“
Той огледа неохотно собствените си рани. Опита се да прецени състоянието си.
Една в гърдите, втора в корема, обгорени дрехи. От гърдите му бликаше светлина, като от фенер на Вси светии. С подобни рани отдавна трябваше да е мъртъв. Нямаше кръв, нито вътрешности или плът, само тази гореща и пулсираща светлина.
„Ама че странна история“ — помисли си той.
Не кървеше, но чувстваше как сърцето му продължава да блъска като обезумяло в гърдите. Или това също беше илюзия? Може би беше умрял още преди двайсет години… поне така се чувстваше от време на време. Вдишай, издишай, удар с чука или натискане с лоста, забрави любовта, забрави приятелите, търпи…
Куршумите продължаваха да се забиват в каменистата почва на сантиметри от ухото му.
„Ти знаеше, че този ден ще дойде. Дори твърде много закъсня.“
— Те ни убиват — прошепна той.
— Не — отвърна Том. — Може би така си мисли снайперистът. Но ти знаеш, че не могат да ни убият. Могат да убият само някой простосмъртен. — Той трепна и се завъртя. — Опитват се да изтръгнат от нас боговете.
— Боли ме — оплака се Гилфорд.
— Така е.
През тази сутрин си спомни много неща и повечето от тях пораждаха в душата му болка.
Докато се прехвърляше през телената ограда, кракът му се оплете в мрежата и той падна по лице, а пушката изхвърча от ръцете му и се търкулна на няколко крачки. Един нащърбен камък издра бузата му. Беше стигнал покрайнините на града.
„Сега вече си спомням — мислеше си той. — Ето как беше при Белууд. Полето с макове, на което мъжете падаха като круши, фелдшерите, притичващи да спасят ранените, виковете на нещастниците за помощ и димът, който се носи на талази… А погледни ни сега…“ Бяха към двеста души от Старите, облечени с кожени якета и дочени панталони, шапки с периферия вместо шлемове, с дупки колкото юмрук в телата, откъдето бяха минали куршумите. Но не бяха безсмъртни. Телесната обвивка бе в състояние да понесе известно количество болка. Някои рани бяха смъртоносни, неколцина от тях вече лежаха мъртви по отсамния скат, също като избитите при Белууд.