![Дарвиния [Darwinia - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/9/darviniya-darwinia-bg-download.jpg)
Дарвиния [Darwinia - bg]
- Автор: Уилсон Роберт Чарльз
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“
- ISBN: 978-954-655-056-9
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Дарвиния [Darwinia - bg]». Краткое содержание книги:
Сънят не дойде веднага, а когато най-сетне се унесе, го споходиха съновидения. Кошмари на безсилие, в които той бе пленник и се задушаваше в собственото си тяло, потъваше в разлагащата се плът. В сънищата Вейл мечтаеше за друг дом, не в свещения град, а на място, което бе напуснал много отдавна.
Когато се събуди, установи, че тялото му е покрито със зелени мехури като шагренова кожа.
Целия ден Вейл прекара на стрелбището с тези негови другари, които все още можеха да държат пушка и да стрелят.
Тези, които не можеха — чиито ръце се бяха превърнали в закривени нокти, а телата им се разтърсваха от конвулсии, докато им никнеха нови израстъци, — крояха плановете си за война някъде другаде.
Както Вейл научи от своя бог, тези промени бяха нещо естествено, но настъпваха твърде рано и вероятно бяха предизвикани от някакъв саботаж в царството на боговете.
Защото неговите богове бяха могъщи, но не всемогъщи, знаещи, но не всезнаещи.
Затова се нуждаеха от помощта му.
Истинско удоволствие бе да им служи, макар някаква малка частица от него да се съпротивляваше на факта, че се е превърнал в техен пленник — болезнена носталгия по времето, когато беше само човек.
Никой не говореше в свещения град, въпреки че някои хора все още плачеха насън. Сякаш бяха изоставили езика си в горите отвъд телената ограда. Всички тези хора бяха обладани от божества и боговете всъщност бяха един бог, така че какъв смисъл от разговори?
Но онази част от Елиас Вейл, която тъгуваше по изгубената му човешка същност, също така жадуваше и за звука на човешки глас. Гърмежите на оръжията и тропотът на крака отекваха в меланхоличната тишина на каменните улици и дори беззвучният глас на собствените му мисли започна да отслабва и да става несвързан.
На следващия ден Вейл се събуди с нова кожа, зелена като гората и лъскава като полирано дърво, макар че все още беше бледа на съчлененията.
Той захвърли вече излишните вонящи дрехи. В свещения град нямаше нужда от измамно благоприличие.
Гладът също остана само спомен от миналото.
С течение на времето нуждата от храна щеше да се появи отново, но засега се справяше.
В замяна на това поглъщаше огромни количества вода. От реката до града бе прокаран водопровод, който доставяше постоянен поток прясна вода — студена, с вкус на камък и мед. Вейл се наливаше с кофи, същото правеха и другите мъже.
Ако можеше да ги нарече мъже. Защото очевидно се превръщаха в нещо друго. Телата им се променяха до неузнаваемост. Някои от тях разполагаха с втори чифт ръце, къси израстъци, щръкнали от мускулите на гърдите им, с малки пръстчета, мърдащи слепешката.
Пиеше много, но не изпитваше нужда да уринира. Новото му тяло използваше течността по-ефикасно, което го устройваше напълно. Освен това бе изгубил пениса си по някое време през нощта. Забеляза го да се въргаля до матрака, като изсъхнал палец.
Но Вейл предпочиташе да не се замисля над тези неща. Това потискаше еуфорията му.
Есенният въздух бе приятно прохладен.
Елиас Вейл бе виждал много варианти на бъдещето, истински и фалшиви. Беше надзъртал в човешки души, бе разкривал тайните, които се спотайват там. Боговете намираха тази негова способност за особено полезна. Но единственото бъдеще, което не можеше да види, бе неговото собствено.
Имаше ли значение?
След като неговият бог му бе обещал богатство, вечен живот, господство на Земята. Но сега му се струваше, че всичко това е било като залъгалка за малко дете.
„Ние служим, защото служим“ — помисли си Вейл, заключение колкото безсмислено, толкова и вярно.
Той долавяше туптенето на Кладенеца на сътворението като пулсация на сърцето на свещения град.
Кожата на лицето му се белеше като портокалова кора. Вейл можеше само да предполага как изглежда сега. Тук нямаше огледала.
Неговият бог го отведе навътре в града, превърна го в част от доверения кръг пазачи, събрани около купола на кладенеца.
Елиас Вейл се чувстваше поласкан от оказаната чест.
Тази нощ заспа под каменния похлупак на купола. Събуди се от грохота на оръдейни изстрели.
38
Гилфорд Лоу подтичваше нагоре по хълма под кънтежа на артилерийската канонада.