Дарвиния [Darwinia - bg]

— И колко още ще има? — попита тя.

Богът на Вейл не се интересуваше от тази жена. Беше важна само колкото да си плати таксата от петнадесет долара. Да пусне лептата си в кесията му, преди да е дошло време да се качи на влака за Армагедон.

Готов или не.

Но въпреки това му стана мъчно за нея.

— Усещаш ли реката, Фелисити? Реката от кръв? Реката от желязо и въздух, която се издига до планината на сърцето ти и се спуска към делтата на пръстите?

Тя затвори очи, потрепвайки леко от докосването му.

— Да — прошепна.

— Това е силна, стара ръка, Фелисити. Широка колкото Рейн.

— И къде отива — къде ще свърши?

— В морето — отвърна почти нежно Вейл. — Всяка река стига до морето.

— Но… нали още не?

— Още не. Тази река не е пресъхнала.

— Не се чувствам никак добре. Понякога сутрин не мога да стана от леглото.

— Защото не си вече млада, Фелисити. Помисли за децата, които си отгледала. За Майкъл, който строи мостове в планините, и за Констанца с нейните съвсем малки дечица.

— И Карлота — прошепна Фелисити, затворила очи.

— И малката Карлота, пухкава и хубава, дори в деня, когато издъхна. Тя те очаква, Фелисити, но е търпелива. Знае, че още не е дошло времето.

— Колко още?

— Време имаш колкото искаш — отвърна великодушно той. Но знаеше, че не е никак много.

— Колко? — В гласа й се долавяше тревога.

— Две години. Може би три. Достатъчно дълго, за да се порадваш на дечицата на Констанца. И да свършиш още някои неща.

Тя въздъхна. Продължителна въздишка на облекчение и благодарност. Дъхът й миришеше като въздуха в месарницата на Хувър Лейн, където труповете на одрани кози висяха по прозорците като коледни играчки.

— Благодаря ви. Благодаря ви, докторе.

Щеше да е мъртва до края на месеца.

Той прибра парите в джоба и й помогна да слезе по стълбите.