Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
Той помогна на графинята да прескочи един праг, но преди да влезе в следващата стая, закри очите й с длан.
— Сега можеш да погледнеш.
Графиня Крек отново нададе своето „Ооооооо!“. Жироскопно легло и множество гардероби. А на леглото — два невероятно луксозни тоалета. Единият представляваше прозрачна нощница със сложна сребърна бродения, а другият — златна бална рокля!
Графинята ги притисна до себе си и се разрева. После целуна Хелър.
— Никога през живота си не съм имала толкова разкошни дрехи!
Той я погали и обясни:
— Жената на адмирала имала навика да пътешества с него. Сега всичко това е твое, мила. — И още една целувка.
После ме хвана за ръката.
— Е, обиколихме по целия кръг. Хайде сега да слезем в трапезарията, а дамата ще махне военните дрехи, ще се изкъпе и преоблече.
— Няма да се бавя! — извика графинята, загледана с обожание в гърба на Хелър.
— Бави се колкото пожелаеш! — отвърна той. — Имаме страшно много време.
Върнахме се в салона със златните прибори. Време, значи, мрачно отбелязах аз. Да, бе, мислиш си, че имаш много време. Как ме изигра само! Въобще нямаше намерение да помръдне нанякъде! Просто си търсеше луксозно корабче!
— Смятам — казах надменно, — че си твърде нахален. Правеше ме на глупак през целия ден!
Хелър сви рамене и ми се усмихна небрежно.
— Хайде де, Солтан, нали ти самият каза, че в Спитеос е прекалено неуютно.
Той ми предложи златна кутийка с розова искряща вода. Но аз знаех, че не им се ще да се навъртам наоколо. Казах му:
— Ще се видим утре — и се измъкнах.
Знаех непоколебимо, че и с оръдие вече не мога да помръдна Хелър. Загазих!
ЧАСТ ШЕСТА
Глава първа
Беше глупаво да си изляза просто така, но някак не ми понасяше да се навъртам толкова близо до графиня Крек. Докато бях в кораба, болките в стомаха ми не преставаха. А сега, застанал насред тъмния хангар, не усещах никакви болки. Само глад.
Всичко беше тихо, веселбата отшумя отдавна. Камионът вероятно се бе върнал за украсата и празните кутийки. По импровизирания бар не беше останала и трошица.
Внезапно цялата тежест на глупостта ми се стовари върху мен като скала. Бях разорен. Не само нямах и едничък кредит в джобовете си, ами и електронната си карта не биваше да използвам — ако опитах да изтегля с нея пари или да купя нещо, щях да надхвърля едногодишния аванс и можеха да ме съдят за дългове.
Да бъдеш офицер си има и добрите страни — имаш карта, значи имаш и пари. А на по-ниските служители финансистите просто не си правят труда да плащат. Но да бъдеш офицер има и мрачни страни. Всеки от нас сам си плаща за храната, жилището и дрехите не само по време на престоя в базите, но и при кампании.
Ако не измислех начин да се сдобия с един-два кредита, нямаше да ям тази вечер! Нито пък утре.
Зад тезгяха някой се бе настанил в захвърлено антигравитационно кресло. В мъждукащата светлина разпознах Снелц. Аха! Хрумна ми план. Ще го уплаша, за да му измъкна малко пари!
Когато го доближих, той си остана лениво отпуснат, премяташе жезъла между пръстите си и тихичко мрънкаше една песен: „Там в Кибу мацките си имат по четири бомби“. Гвардейците от флота много я харесват.
Това спокойствие на човек, натъпкал корема си с ядене и „Тап“, събуди злобата ми.
— Снелц — казах му с гаден глас, — съзнаваш ли, че не само си извел от Спитеос затворник, но и си го въоръжил с бластерна пушка?
— Олеле — безгрижно отвърна той, — сега върху ми ще се спуснат поразяващите мълнии на началството!
Предположих, че се държи дръзко, защото жезълът му в действителност беше взривострел. Пренебрегнах оскърблението и продължих:
— Твърде очевидно е, че си имал нужда от пари, за да подкупиш стражите по защитните прегради в тунела. Иначе никога не би извел Крек навън и не би имал надежда да я вкараш обратно.
— Пари ли? — попита Снелц, остави настрана жезъла и си запали димна пръчица. — Би било прекалено опасно да подкупвам онези типове, Хист щеше да научи за това незабавно.
Той се взря в мен през дима. Усещаше, че не му повярвах. По лицето му се мярна неизречено „Майната ти тогава“. Не личеше да му вдъхвам страх, както успявах преди. И вече не ми се вярваше, че причината е във взривострела. Нали го остави. С какво се бях сблъскал? Някаква възкресена гордост? Нима отношенията му с Хелър го измъкваха от пропастта, в която бе паднал? Не се опитваше да раболепства! Напротив, със съвсем спокоен глас ми каза: