Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Огледа малката стая, потънала в нощните сенки. В камината не гореше огън, не светеше и една свещица. Не беше гладна, но много й се пиеше вода. Обаче нямаше с какво да утоли жаждата си. Ако имаше възможност, би удавила скръбта си в чаша вино с подправки. Все пак разполагаше с възможността да помоли Стивън да се върне при нея, като коленичи пред него и го помоли за прошка.
Мери отиде до леглото. Внезапно осъзна какво означава затварянето. Нека мъжът й да я мори колкото си иска със студ и с липсата на елементарни удобства като храна и вода! Щеше да понесе това. Обаче се питаше дали ще понесе позора от наказанието. Всички в Олнуик скоро щяха да узнаят за него. Семейството и свитата на Стивън сигурно вече знаят, че е затворена против волята си. Вероятно бяха забелязали, че я няма на масата. Мери не се съмняваше, че Стивън ще посочи истинската причина за отсъствието й. Той нямаше какво да крие. Не беше от хората, които прикриват нещата. Бузите на Мери пламнаха.
Не беше първата жена, претърпяла такова унижение, но това нямаше значение. Никога не си беше представяла, че бракът й със Стивън ще стигне до такива крайности! До утре, когато Стивън щеше да тръгне на война срещу Шотландия, всички в Олнуик щяха да знаят, че новата му любовница е затворена в стаята си. Мери скръсти ръце. Запита се как ще погледне в лицата членовете на неговото семейство, как ще се изправи срещу най-долните слуги.
Не беше честно. Беше шпионирала. Това може би беше погрешно, но тя не беше имала намерение да му изменя. Докато той й беше изменил, като се ожени за нея, възнамерявайки да воюва със семейството й. Все пак се беше заклела да го почита и да му се подчинява. Реши да удържи клетвата си. Възможно е никога да не възстановяха добрите си отношения и да не си възвърнеха краткотрайното щастие, което изпитаха заедно, но беше негова жена независимо от всичко, докато Бог ги раздели.
Настани се бавно в леглото си. Движенията й бяха като на старица, но не заради болката в тялото, а заради болката в сърцето й.
За щастие Мери разполагаше с одеяло и кожа, които да я пазят от нощния студ. Сви се под завивките. Сънят не идваше, въпреки че тя очакваше с нетърпение забравата, която той щеше да й донесе. Искаше да се изплъзне от тъгата си — ох, как й се искаше, но спорът с мъжа й не излизаше от главата й. Беше толкова изтощена, че почти нямаше сили. Гневът й утихна от само себе си. На негово място дойдоха отчаянието и скръбта. И болката.
Дочу някакви звуци, които прекъснаха мъчителните й мисли. Груби мъжки гласове забоботиха по укрепленията на замъка. Неизвестно защо воините на Олнуик бяха излезли по стените през нощта. Не смееше да мисли за причината. Твърде уморена беше. Но усети, че се опитва да открие гласа на мъжа си в тълпата. Зарадва се, когато не успя. Спомни си до какво доведе предишното й подслушване, но се запита дали той се разкайва поне малко за провала на връзката им и дали болката раздира душата му.
Мери се събуди призори. Беше спала толкова дълбоко, че за миг се обърка и затърси голямото топло тяло на Стивън до себе си в леглото. Обаче бързо разпозна звуците, които я бяха разбудили от двора. Мери стана. Мъглата пред очите й се беше разсеяла напълно. Стивън не беше до нея. Снощи я обвини във вероломство и затвори, за да я накаже за престъплението й. Стомахът на Мери се сви от тревога. Гневното лице на Стивън се появи пред очите й. Снощи й беше разкрил колко е вероломен. А навън, навън чуваше глъчката от много мъже и тропота и пръхтенето на безброй коне. Те се примесваха към подрънкването на шпорите и юздите, скърцането на кожата и звънтенето на метала по оръжията.
Война. Днес ли щяха да тръгнат на война… на война срещу народа й?
Мери стана от леглото. Потрепери, когато босите й крака докоснаха студения каменен под и се втурна към прозореца. Надзърна навън. Сърцето й падна в петите от вълнение.
Около петдесет рицари, тежко въоръжени с боздугани и щитове, мечове и копия, чакаха в двора на конете си. Знаменосецът развяваше трицветното знаме с голямата кървавочервена роза в центъра. Мери потръпна, но не от студ. Знаеше, че войската, която вижда в момента, не може да се сравнява с мощта, която Де Уорънови ще хвърлят в боя. Нортъмбърланд имаше стотици васали. Ако графът поискаше, щеше да изкара на полето близо четиристотин души. Мери знаеше това, защото Малкълм й го беше повтарял често.
Погледна към малката група долу и за малко не извика. Отчаянието сграбчи разбитото й сърце. Това беше войска, която възнамеряваше да воюва срещу народа й. Как бе възможно Стивън да постъпва така?