Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
След няколко минути той и хората му влязоха в двора. Невъзможно бе да не ги чуе, те се появиха с трясък. Разговаряха оживено, надуваха рогове и викаха радостно. Някои даже се смееха. Мери чакаше завръщането на Стивън. Усети го няколко дни предварително, но сега се уплаши. От веселата глъчка на завръщащите се рицари разбра, че са победили. Карлайл е паднал.
Как да не тъгува? Досети се, че това е само началото. Дори ако норманите се задоволяха с тази нова придобивка, войната нямаше да спре дотук. Малкълм никога не беше възнамерявал да спазва мира. При всички случаи щеше да иска отмъщение. И този път щеше да бъде двойно по-разярен, защото един от главните виновници за падането на Карлайл беше мъжът на дъщеря му, който на всичкото отгоре му беше и отдавнашен враг.
Мери реши да не мисли повече за Карлайл и за бъдещето. Не и след като мъжът й току-що се бе завърнал. Може би се качваше в момента по стълбите и се отправяше към стаята й. Изведнъж й стана трудно да диша равномерно. Трудно й бе да запази спокойствие. Какво щеше да стане, когато се срещнеха? Мери потръпна.
Нямаше и половин седмица, откакто я бяха затворили в стаята й и откакто тя и Стивън се бяха скарали така. Мери знаеше, че той е добре и не е пострадал от битката. Но въпреки това не можа да се сдържи и отиде до процепа на прозорчето да види как рицарите влизат в двора. Веднага забеляза мъжа си. Той беше възседнал кафявия си жребец. Стоеше изправен. Бронята му беше изпръскана с кал, а шлемът му висеше от една кука на ръката му. Ако беше ранен, нямаше да язди така. Мери изпита облекчение.
Дълги часове беше размишлявала мрачно какви са чувствата й към мъжа й. Спомняше си предишните им отношения и си представяше бъдещето, което ги очакваше. Мери никога не си беше представяла, че ще обича такъв мъж. Но колкото и да я болеше душата, тя си призна, че е влюбена в него. Това не й хареса, пък и откъде накъде ще й харесва? Той беше предал баща й и семейството й, за да задоволи безжалостните си хищни амбиции. Беше предал и нея, и техния брак. Това беше непростимо. Но тя щеше да му прости.
Прошката й нямаше нищо общо с любовта, тя имаше чисто практически основания. Щеше да остане негова жена, въпреки че го мразеше. Дори ако никога не му простеше, дори ако му се противеше, докато той не я изнасилеше. Дори и да го предизвикваше, докато той я пребие. Бог да й е на помощ, но тя наистина го обичаше. Затова и му прощаваше всичко. Оставаше й само да се надява, че нейният разумен отговор на безумната ситуация щеше да се окаже подходящ за случая и Стивън щеше да смекчи гнева си.
Не беше готова да размишлява какво ще стане по-нататък, не беше готова да подлага на анализ собствените си желания, потребности и тайни копнежи. Прецени, че ще бъде напълно достатъчно, ако между тях двамата се установи траен мир. Щеше да положи всички усилия да продължи да се грижи за удобствата му. Може би някой ден той щеше да разбере, че тя му е вярна. Може би след време щеше да забрави, че го е шпионирала, може би някой ден щеше да повярва в невинността й. Трябваше да се опита да го убеди, че е невинна, въпреки че преди не беше направила такъв опит.
Мери настръхна, когато чу шум от отлостване и отключване. Мина цяла вечност, преди тежката врата да се отвори. Обхвана я разочарование, когато видя, че на входа стои не мъжът й, а един слуга. Примигна, за да сподави една сълза. След това видя, че внасят в стаята голямата бакърена вана за къпане. Нещо повече — Стивън влезе след слугите. Носеше пускащата пара вода.
Мери се вцепени. Гледаше го неуверено, но втренчено. Той не я погледна. Крачеше уморено и бавно. Пажът вече му помагаше да си свали бронята. Като видя колко е изтощен, Мери откликна съвсем не така, както й се искаше. Но си спомни колко го мразеше допреди малко и реши да не обръща внимание на съчувствието, което я обзе. Но това беше невъзможно. Всичките й инстинкти я подтикваха да се втурне към него и да му помогне, да го утеши и да облекчи умората му.
Тя не помръдна. Усети, че не диша. Сърцето биеше гръмко в гърдите й. Пое си няколко пъти дъх, за да се успокои. Стивън си беше свалил кожената фланела, която носеше под ризницата. Тя видя, че той най-сетне я погледна.
— Добър ден, госпожо — каза той и кимна с глава.
— Добър ден, милорд — промълви тя.
Настъпи тишина. Пажът бързо съблече мъжа й — а това беше задължение на Мери. Стивън се обърна с гръб към нея. Тъй като тя знаеше много добре, че той не изпитва чувство на срам, значи явно я отхвърляше. Жестът беше незначителен, но й причини болка. Ваната се напълни и слугите си отидоха. Стивън се потопи в нея. Не гледаше в нейна посока — нов признак на неизчезналото му негодувание. След това каза на младия паж да си върви. Момчето се подчини и двамата останаха сами.